The time before the end of the world (Bulgarian)

Новела седма

Времето преди края на света

София-Бояна, България, Август 2018

Питър и жена му Евелина бяха остаряли, особено Питър. Децата им отдавна бяха напуснали родителския си дом , бяха създали свои семейни огнища, имаха свои деца. Това беше станало преди последното велико бедствие. Последното преди най- последното такова, което щеше да разруши напълно човешката цивилизация и живота на земята. Това предпоследно велико бедствие беше инициарино от Бога, то беше неговото наказание за алчността и овчото търпение на на работещите бедни, тест за оцеляване на човешката раса в условията на полуразрушената индустрия и инфраструктура на цивилизацията. Свободната квантова енергия открита и усвоена от Питър за практически цели беше позволила на голяма част от човечеството да оцелее по време на гигантските катаклизми връхлетяли планетата в началото на трийсетте години на 21-ви век. Значителна част от предприятията беше разрушена напълно, останалите предприятия бяха пострадали до такава степен, че беше трудно в новите условия да бъдат възстановени и пуснати обратно в работа. А и потокът от материални ресурси към тях беше секнал необратимо. Пътища, мостове, електроцентрали, високоволтови линии, все още действащите петролни полета и рафинерии, мини, язовири, бяха ударени жестоко и бяха вече неизползваеми. Цивилизацията беше силно наранена, но все още жива. Правителствата се опитваха да наведат ред в този хаос на гигантски по мащаби разрушения, но техните опити за нормализация на живота на оцелелите хора бяха вяли и неефективни. Хората разбираха, че трябва да разчитат само на своите сили. Паричните отношения, капитализмът, бяха окончателно погребани под руините на разрушената цивилизация.

То ли по случайност, то ли по протекция на Медузата, домът на Питър беше оцелял напълно. Къщата на семейство Питър и Евелина беше разположена на малък хълм над брега на Тихия Океан, на стотина километри северно от Лос Анжелис. Свободната квантова енергия открита от Питър беше станала основен източник на енергия на цивилизацията. Производството на тази енергия не изискваше използване на горива или други първични енергийни източници, можеше да се генерира на мястото на използването й, беше абсолютно екологически чиста и безопасна за хората, неограничена по производство, много евтина и достъпна за всички социални класи и страни. Всеобщото й приложение много силно подточи основите на капиталистическата система, лиши я от монополизма над цялата индустрия и над обикновените хора. Квантовата свободна енергия се оказа един от основните гробокопачи на капиталистическата система. Макар и в малка степен, Питъровото семейство беше облагодетелствано материално от този революционен преход от икономиката на изкопаемите горива към икономика на квантовата свободна енергия. Къщата им беше голяма, комфортна, с плувен басейн, с басейн-аквариум, в който наред с многобройните видове риби и пълзящи водни твари, плуваха няколко делфина. Поддръжката на къщата и голямия двор, обслужването на старите й собственици се извършваше от семейство латиноамериканци. Последните живееха в малка къща разположена в долната по-низка част на обширния двор. Отношенията между собствениците и обслужващите ги членове на латиноамериканското семейство бяха дружелюбни, честни. Бяха като едно единно семейство. Евелина участваше доколкото й позволяваха силите в чистенето на къщата и приготвянето на храната. Питър се занимаваше главно с наблюдение на околната природа и с писане на статии и книги. Нямаше вече сили да прави експерименти в своята добре екипирана лаборатория- работилница. Тази знаменита в целия свят лаборатория заемаше почти целия най- долен, подземен наполовина, етаж на тяхната къща.

Квантовата свободна енергия беше донесла благоденствие на всички социални класи и народи в света. Жизненият стандарт на средния гражданин на човечеството се бе издигнал значително в сравнение с този от „епохата на изкопаемите горива“. Гладът беше станал спомен даже и в най-изостаналите страни в света. Войните бяха станали ненужни в този презадоволен свят. Религиите отстъпиха място в човешкия мироглед на истинската наука дадена от Бога чрез посредничеството на Питър. Но както се знае „всяко зло за добро и обратно – всяко добро за зло“. Природата не търпи вакуум, в която и да е нейна част, положителното върви винаги заедно с отрицателното, лявото с дясното, а доброто с лошото. Презадоволяването на световното население с услуги, продукти и енергия доведе до пренаселение на планетата. Квантовите закони на природата не търпят количество на хората на земята над допустимото квантово такова. И природата започна чистка на излишното население. Както е казано в Библията – Конникът на Апокалипсиса трябва да изчисти старите мръсни авгиеви обори от боклука и от старите ненужни коне. Тази глобална чистка се изрази преди всичко в появата на нови непознати до момента микро-убийци, стерилност в непознати до сега високи проценти, старите, вече победени преди много десетилетия болестотворни микроби, се върнаха силно мутирали на сцената на човешкия организъм и бяха станали нелечими с познатите лекарства и методи на лечение. Имунната система на човека беше силно отслабнала, хората умираха от дребни зарази, от сърдечни и мозъчни инсулти, които преди „кризата на пренаселението“ не бяха толкова често случващи се. Хората загубиха интерес в трупането на пари – с пари не можеш да се откупиш от госпожа Смърт. Системата на капитализма базираща се на постигането на голями печалби и свободната конкуренция вече увяхваше. Луксът отстъпи място на разумното оцеляване. Никой вече не искаше да работи за пари на по-богатите. Системата на търговията базирана на парите също беше силно ударена.

И точно тогава, като връх на процеса на световния упадък, цивилизованото човечество беше сполетяно от природни бедствия непознати до сега в кратката му история по своите мащаби и жестокост. Бог се бе отвратил от алчността на хората и от потъкването на елементарните човешки отношения от страна на по-имущите и по- властващите. Той ги беше наказал с нов „велик потоп“ : многобройни вулкани бълваха гореща лава, която покриваше и унищожаваше огромни територии, изменяше релефа на земната повърхност, тежки земетресения унищожаваха живот и инфраструктура, мощни урагани и съпътстващи ги цунами с вълни от десетки метри опустошаваха крайбрежните земи около океаните, наводнения от библейски мащаби, други. След като премина това най-жестоко преживяно от цивилизования човек природно бедствие ,земята се успокои, хората се поогледаха и разбраха,че вече им предстои да живеят в нов свят, лишен от стабилизиращото бащинско влияние на Световния Разум – Бог. Предстоеше им да се приспособят към този полуразрушен, враждебен в много отношения към тях, свят. Ако, разбира се, искаха да оцелеят и да ги наследят бъдещи човешки поколения. Мнозинството оцелели хора искаха да живеят, любовта към своите деца и вроденият им инстинкт за оцеляване, ги правеше активни в предстоящата борба за възстановяване на човешката цивилизация. Хората в оцелелите острови на живот на планетата се пооттърсиха от ужасите на преминалото велико бедствие, започнаха ремонт на сгради и инфраструктура, започнаха да търсят близки достъпни източници на храна и материални ресурси, криво-ляво възстановяваха медицинското обслужване на местното население, опитваха се да възстановят някои жизнено важни индустрии, децата бяха върнати обратно в импровизираните набързо училища. Оцелялата Човешка Цивилизация живееше, дишаше, самолекуваше се от тежките рани нанесени й от великото бедствие. Разрушените голями градове бяха се изпразнили от хора – там трудно се оцеляваше. Хората създаваха комуни там където имаше вода и възможност за добиване на храна от околната среда. Това, което беше оцеляло от градовете се демонтираше и изнасяше в новосъздадените комуни. Никой не разглеждаше ограбването на магазини, складове, предприятия и къщи като незаконна кражба на собственост или мародерство. Колкото и странно да беше, хората от различни комуни се търпяха един други, не се унищожаваха едни други. Всички разбираха,че Цивилизацията като цяло може да оцелее само ако оцелеят отделните човешки комуни, които впоследствие ще се обединят в по- големи човешки агломерации.

Семейството на Питър беше подготвено за великото бедствие. Очакваше го, знаеше приблизително кога ще удари земята. Питър се опитваше да убеди хората, че предстои такова глобално природно бедствие, но никой не му вярваше. Даже собствените му деца се отнасяха скептично към тези негови пророчества. Те отказаха да се преместят в бащината си къща, където, както ги уверяваще Питър, щяха да бъдат защитени от ударите на разярената природа. Питър предчувстваше, че Медузата ще направи така, че да запази неговата къща от разрушение и гибел на нейните обитатели. Той нае работници да построят складове в подземието под къщата, където натрупа запаси от храна, вода, и всичко необходимо за оцеляване на двадесетина хора за период най-малко от пет години. В лабораторията му бяха инсталирани пет квантови генератори с обща мощност 1,000 киловата. За всеки случай се бе запасил с бензин и нафта за отопление в случай на авария на квантоавите генератори. В гаража на къщата се намираше работещ прототип на кола-вездеход снабдена със всички системи и запаси от храна, вода, сгъстен въздух, гориво, други, за оцеляване в условията на тотално разрушение на околната инфраструктура и силно разрушена земна повърхност. Къщата му беше превърната нещо като Ноев Кофчек имащ за цел оцеляването на хората живеещи в нея. Още при построяванета й Питър беше похарчил маса пари да постави основите на къщата върху яки пружини имащ предвид, че местността в която беше построена къщата беше силно земетръсна даже и преди великото бедствие. Питър беше се подготвил да посрещне великото бедствие, Медузата също. Той още й беше нужен в изпълнението на нейния глобален план. За съжаление Питър не можа да убеди хората, даже своите собствени деца, в реалността и скорошното пришествие на този съвременен армагедон.

Великото бедствие беше отминало. В момента Питър се намираше на третия етаж на къщата, в електрически задвижвана инвалидна количка, гледаше към двора и зад него – към океана. Целият най-горен етаж на къщата представляваше огромен хол- всекидневна, с остъклени напълно фасади, разделен на отделни секции с различно предназначение и без прегради между тях. Освен стълбища, в къщата имаше асансьори. Последните бяха най-вече използвани от инвалида Питър и от застаряващата му жена, която имаше сериозни проблеми с кръста, а и от прислугата за сервиране на храна и питиета и за пренос на по-тежки предмети. Спалните за домакините, за тяхните деца и внуци, за редките им гости, се намираха на втория етаж. Всяка спалня имаше своя баня с тоалет. Спалните бяха общо шест на брой и бяха разделени една от друга в отделни секции, всяка снабдена със собствен асансьор свързващ я с по-долния етаж. Мастер- спалнята на Питър и Евелина беше най-просторната, с най-голямата и модерна баня, с отдено помещение-парлор за билярд, библиотека, кът за следобедно кафе и приятни приказки между съпрузите в интимна обстановка. На първия етаж се намираха голяма много богато обзаведена кухня, огромна трапезария и обширен овален салон за гости.

Навсякъде в къщата имаше живи цветя, декоративни храсти и дървета, тонове от тях. Система с автоматично управляемо капково напояване ги държеше свежи по всяко време на годината. Грижата за тази огромна оранжерия и брането на цветя от нея за многобройните вази разположени къде ли не в голямата къща беше изключителна работа на Евелина. По стените в къщата висяха многобройни картини, някои от които бяха оригинали рисувани от известни съвременни художници – приятели или почитатели на Питър. Питър харесваше импресионизма в живопистта, докато Евелина се увличаше по абстракционизма/модернизма.

– Евелина, сто години да живея не мога да разбера какво толкова красиво, разумно, изящно, намираш в тези размазни, за които си потрошила толкова много пари? Гледайки ги, всеки глупак, смятащ се за разбиращ това „модерно изкуство“, може да си въобрази какво ли не за смисъла на тези криви линии, разноцветни размазани петна, изчанчени човешки тела с очи разполажени на корема им, и всякакви други завъртулки.

– Но е оригинално това изкуство, съгласи се. Това не са ти портретите на великите художници на ренесанса копиращи природата и лицата на хората буквално, за които някои богати сноби плащат десетки милиони долари. Абстракционизмът трябва да се възприема със сърдцето, а не с очите.

– Че е оригинално, оригинално е. За глупците. За тях оригинално, естетично и със скрит за окото дълбок смисъл ще бъде и кравешко изпражнение размазано на платно.

– Ти си глупак, нищо не разбираш от модерно изкуство – отвърна силно раздразнената Евелина.

– Добре де, нека съм глупак в твоите очи що се отнася до изкуството, това не е толкова важно в момента за мен. Но в предсказанието на великото бедствие, което току- що ни сполетя и подготовката за него, явно не съм глупак. Сега не ни е до картини, а да установим колко сериозни са разрушенията на околната среда и да се свържем, ако е възможно, с нашите деца. Дълбоко в душата си се надявам те да са живи и здрави. Вярвам, че Медузата и на тях е помогнала. Тя много добре знае, че родител, на който децата са загинали се отчайва, отпуска се и не става вече за деен изпълнител на божия план.

– Тогава какво чакаме, като сме загубили телефонна и всякаква друга електронна връзка с децата ни и великото бедствие явно отмина, то трябва незабавно да ги открием по друг начин, ако са живи, милите – въздъхна тежко Евелина. – Ти си геният в тази къща, ти трябва да измислиш как да стане това. Моите познания в абстрактното изкуство едва ли биха ни помогнали в това.

– Вече мисля по въпроса, но съм вече стар, инвалид, а и моите възможности са доста ограничени. Може да ти изглежда глупаво, но продължавам да се надявам на помощ от нашия ангел-хранител Медузата.

– Вярвай в Бог, но се надявай преди всичко на себе си и сам си помогни – някой умен човек го беше казал – отвърна ядовито Евелина.

– А ти нямаш ли свои идеи как да си помогнем сами? Ти си умна жена, по-млада си от мен, не си в инвалидна количка, майка си. Казват,че когато една майка е в стрес за оцеляването на детето си, то тя намира в себе си невероятни сили за неговото спасение. Порови и ти дълбоко в душата си – може оттам нещо да изкочи.

– За сега нищо не изкача. Нека да се посъветваме и със слугите ни – колко мразя тази дума „слуги“ – може те нещо да подскажат?

– От няколко дена не се обаждат. Да не би да им се е случило нещо лошо? Да отидем до къщата им и да проверим – предложи Питър.

Бетонова вита стръмна пътека свързваше голямата къща с къщата на слугите. От ляво и от дясно на тази пътека бяха засадени алеи с цветя и декоративни храсти подбрани специално от Евелина. Топлият климат на южна Калифорния позволяваше целегодишно отглеждане на растения на открито независимо от кой край на земята те произхождат. Освен типичните за умерения климатичен пояс на северна Америка, Европа и голяма част от Азия, Евелина беше посадила цветя, храсти, дървета, палми, растящи само в много топлите условия на тропическия и екваториален климат, даже във вечно мокрите гори на бразилската джунгла. Автоматична точкова система за поливане свързана със сенсори за влага и топлина свързана с компютер осигоряваше благоприятни условия за живот на растенията. За тропическите растения свикнали да живеят в условия голяма влажност и топлина бе построена малка остъклена сграда- оранжерия. В нея, освен растенията, живееха и всякакъв род екзотични птици типични за джунглите. Маймуни нямаше. Естествено латиноамериканските им гости-слуги помагаха на Евелина и в поддръжката на тази градина-оранжерия. В северо-западния ъгъл на двора беше разработена градина за отглеждане на зеленчуци. По целия огромен двор, разпръснато, бяха посадени дървета типични за умерения климат на средната и северната част на американския континент.

За Питър бяха направени криволичещи нестръмни бетонови пътеки удобни за придвижване с инвалидната му количка по целия голям двор на имението. На места удобни за наблюдение на околния ландшафт, и за почивка, бяха оформени площадки с беседки или просто пейки с навеси. Един от ръкавите на лабиринта пътеки свършваше до площадката пред къщата на слугите. Там се насочиха двамата стари съпрузи. Външната врата на къщата беше силно повредена и кална, което не само предизвика учудването на съпрузите, но и предчувствие за нещо случило се лошо. Вратата беше затворена, но не заключена. Преди да влязат в къщата, Питър извика с дрезгав глас:

– Има ли някой вкъщи? Ние сме с Евелина, идваме да ви видим.

Никой не отговори. Почакаха още минута-две и влязоха в къщата. Това което видяха още от външното антре ги стресна и уплаши. Подът на антрето беше покрит с кал, обувки и домашни чехли се въргаляха безразборно разхвърлени по пода, закачалката паднала на пода с дрехи по нея, следи от съсирена кръв. Още неосъзнали се от видения хаос в антрето, съпрузите с ужас видяха от вратата водеща към вътрешността на къщата да излизат с писък два големи плъха, които се промушиха между инвалидната количка и краката на Евелина и се втурнаха към двора. Последва ги в галоп домашното куче на слугите. Муцуната му беше разкъсана и окървавена, от нея се стичаше бяла пяна. То даже не се спря да се помилква с гостите, както го правеше преди, а с вой на силно уплашен звяр се стрелна право към отворената външна врата.

– Нещо страшно се е случило тук – с треперещ глас каза Евелина. Блъсна с крак приотворената вътрешна врата.

– Страх ме е, че си права. Да влезем вътре, но да бъдем нащрек. Аз си нося с мен пистолета, който ми подари последния път сина ни Джордж. Каза, че в тези опасни времена той може да ми потрябва. Ще влеза пръв, а ти малко поизчакай в антрето.

С насочен напред пистолет Питър протърколи количката си внимателно в помещението зад вратата. Там беше всекидневната на слугите. Никаква жива душа нямаше. Хаос и следи от кръв навсякъде.

– Можеш да влезеш, никой няма – с тих глас каза на жена си Питър.

– О, Господи-и-и. Какво е ставало тук? Къде са хората? – извика с разтреперан глас Евелина. – На какво мирише толкова силно? Прилича ми на миризма от барут или нещо като метал.

– На кръв, това е миризма на засъхнала кръв – отговори Питър.

Питър заобиколи диван обърнат с лице към единствения прозорец в дневната. Това което видя на пода пред дивана го накара да се разтрепери от ужас. Пригади му се.

Неволно прикри устата си с ръка, но не успя да спре потока повръщане, който се изля на пода и се омеси с кръвта на убития му слуга. Да, това наистина беше Рикардо – техният добър, честен, работлив, лоялен слуга и приятел. Трупът на Рикардо лежеше на гръб на окървавения под, с разкъсано гърло, с извадени очи, с наполовина откъсната дясна ръка, с разкъсани дрехи и черва излизащи от разпрания му корем.

– О–о-о-о-у, о-о-о-у, Евелина, не идвай тук. Боже, какво животно-звяр или човешки изрод може да причини такава ужасна смърт на човек? Боже, Медузо, как можахте да си затворите очите на такова ужасно престъпление? Нямате ли сърдце, жалост, към хора честни и добри? Даже и да не са толкова честни и добри, пак не заслужават такава мъчителна смърт – нареждаше през сълзи Питър.

Евелина не послуша съвета на съпруга си и дойде да види какво толкова ужасно е видял Питър пред дивана. Като видя обезобразения труп на Рикардо, тя падна в несвяст. Питър съвсем излезе от душевно равновесие. Закрещя неистово, задраска по таблото на инвалидната количка, с огромни усилия на немощното си тяло преобърна количката и падна на половин метър от припадналата си жена. Протегна ръка и хвана колана на пенюара й. Придърпа тялото на Евелина към себе си доколкото му стигаха силите. Опипа пулса й – сърдцето й биеше слабо. Това го малко поуспокои и му придаде допълнителни сили. Но какво можеше да направи инвалид, който извън механизираната си количка беше като тапа хвърлена на земята и оставена на произвола на силите природни? Но за щастие тази тапа имаше ръце, а те все още действаха. Питър пое дъх и със всички останали му сили успя да повдигне отпуснатото тяло на жена си и да я постави в седнало положение. С невероятни усилия, търкаляне, драскане по пода, пълзене, Питър също успя да уседне тялото си до това на съпругата си. Нужни му бяха десетина минути да си поеме дъх и да успокои силно биещето си сърдце. Прегърна през рамо неподвижното тяло на Евелина и я целуна по бузата.

– Живи сме, все още ставам за нещо – каза на глас Питър. Вече не мислеше за трупа до тях, а за това как да приведе по-скоро в чувства припадналата си жена.

„Дали да изчакам сама да дойде в съзнание или да предприема нещо, което да я приведе в чувства по-скоро? Не мисля, че е изпаднала в кома за дълго. А кой знае, може и това да се случи при такъв ужасен шок? – така си мислеше Питър и последната му мисъл го накара да се разтрепера като листо на трепетлика. Докато успокояваше своята силно изплашена душа и търсеше решение как да помогне на бедната си припаднала жена, Питър дочу слаб шум идващ откъм антрето. Нещо като прискърцване на врата и стъпки по пода. Погледна към вратата водеща към антрето и там видя да се показва окървавената разкъсана муцуна на домашния пес Педро. Песът Педро се поогледа предпазливо наоколо, подуши пода и въздуха около себе си и с нерешителни крачки се насочи към дивана, зад който се подаваха главите на стопаните на Голямата Къща. Той ги познаваше добре, обичаше ги. Не те го интересуваха, обаче, в момента. Песът търсеше истинските си стопани. Кучешкият му мозък интуитивно чувстваше, че нещо много страшно се е случило с тях. Щом като видя стопанина си проснат на пода и целия разкъсан, верният пес започна да вие и да скимти. Първо приближи мъртвия си господор – помириса го и явно разбра че е мъртав. Не облиза кървавото му тяло, както правят верните кучета когато стопанинът им е ранен. След това се обърна към двамата седнали на пода старци и облиза по устата Евелина. Последната вероятно усетила влагата по устата си и миризмата на куче, отвори очи и със замъглен поглед изгледа целувача пес, който я гледаше право в очите и беше готов за още целувки. Осъзнала кой стои пред нея, тя го отблъсна с ръка и произнесе сърдито:

– Марш от мен, противен пес. Пфу, къде съм, защо мирише така гадно?

– До мен си, миличка. Най-после се свести, а то почвах да се страхувам, че ще е задълго. Този мил нещастен пес ти помогна с неговата целувка да се върнеш в света на реалните неща. А те, макар и реални, не са толкова добри в момента. Рикардо е мъртав. Но не бързай пак да припадаш, моля ти се.

Евелина си спомни какво я бе привело в шок. Погледна надясно от себе си и видя страшната картина на осакатеното мъртво тяло на слугата. Призля й, но не припадна.

– Господи, Господи! Света Дева Мария! Какво е станало? Къде е Мария? А ти как се отзова на пода до мен?

– Не е важно как съм се оказал на пода. На Рикардо нищо не може да се помогне вече. Мъртъв е като натрошена скала. Да потърсим Мария.

Евелина помогна на Питър да седне в количката и двамата се отправиха към кухнята, където можеше да се очаква да намерят Мария, най-вероятно мъртва.

Евелина с мъка избута вратата към малката кухня. Нещо тежко изтрополира зад вратата. Усетиха тежка миризма на изгоряло и на нещо друго много неприятно за нюха.

– И тук се е прояла кръв – предположи Питър.

– Майчице, та това е тялото на милата Мария! – изпищя със силен глас Евелина.

На пода зад отворената врата лежеше трупа на Мария силно обезобразен. С разкъсан корем, от който се бяха изсипали част от вътрешностите й, с извадени очи, с осакатени ръце и крака. На кухненската печка от тенджера с приотворен капак се носеше ужасна воня на загоряла до въглен манджа. От отвореното горно вентилационно прозорче на кухненския прозорец все още се процеждаше дим навън към двора. Всички шкафчета в кухнята бяха отворени, а съдържанието им разхвърлено или изсипано на пода. Съпрузите стояха зашеметени, ръце, крака, език сковани от страх и от шока на видяното.

– Питър, Питър, каква трагедия! – първа излезе от оцепенението Евелина. – Какво да правим? Не можем да оставим труповете им ей така, непогребани. Ти какво мислиш?

– За сега ми е още трудно да мисля за каквото и да е. Те са мъртви, с нищо не може да им се помогне. Добре, че децата им не са били в къщата. А дали не са били? Не сме ги виждали и чували от поне една седмица. Да проверим в двете спални на семейството.

В първата спалня нямаше никой – жив или мъртав – , във втората също.

-Не са били и тук – с облекчение каза Питър. – Но виждам нещо странно на пода под кревата. Капак на пода, леко приповдигнат. От нивото на моята количка се вижда добре. си.

С помоща на Питър Евелина измести кревата настрана.

– Не го отваряй преди да разберем какво има под него – предупреди Питър жена

– А как ще разберем, ако не го отворим?

– Иди на кухнята и намери електрическо фенерче. Или свещ, кибрит. Със сигурност там имат нещо, което да осветява, когато токът от генератора прекъсне.

Питър насочи дулото на пистолета към капака, а Евелина го отвори като държеше включено електрическо фенерче с другата си ръка. Под капака имаше дървена стълба, която водеше до подземно мазе служещо като килер за стари вещи, а преди да построят квантовия генератор – за котелно.

– Не си спомням дали има изход от мазето към двора. – каза Питър.

Мисля, че има. Веднъж Мария ми спомена за такъв изход. Каза, че големият им син оттам се връщал вкъщи късно когато е пиян. Имал ключ от тази врата. Но често забравял да я заключи.

Имам чувството,че загадката на тайнствения убиец се крие в това мазе. Но разумно ли е да рискуваме живота си да влезем в това мазе за да търсим там доказателства за зловещите убийства на Рикардо и Мария? А ако това нещо, или някой, се крие там и ни нападне?

Или влиза в къщата оттам? – допълни Евелина.

Едва ли е разумно да играем ролята на шерлок-холмовци. Може такова разследване да ни тикне в ръцете, или лапите, на жестокия убиец. По всичко личи, че убиецът не е човешко същество, даже със силно повредедена психика. Разкъсаните кореми и гърла на убитите, откъснатите крайници, са дело на много силен звяр, който посещава къщата на слугите с цел търсене на храна. Сега тя е много оскъдна в природата. В резултат на великото бедствие, което току-що премина, огромно количество живи същества – хора и животни – са измряли. Храната на зверовете е много оскъдна. Те и нас биха нападнали ако можеха да проникнат в нашата къща-крепост защитена от умна електроника.

Изпитвам съжаление, и угризение на съвестта, че оставихме тези бедни хора незащитени на произвола на разярените сили на природата по време на великото бедствие. А ние, паразитите, бяхме обслужвани от тях и пазени като безценни бижута в нашата силно охраняема къща.

– Аз също изпитвам подобни чувства, но знаеш, че ние им предложихме да се преместят временно в голямата къща докато бушуват навън развилнялите се сили на природата. Но те отказаха, не искаха да ни притесняват. Освен това не забравяй, че ние ги приютихме и им дадохме работа рискувайки да си навлечем сериозни неприятности от имиграционните власти. Така че…

– Всичко това е така, но все пак отвътре ме гложде червеят на вина. Какво да правим с труповете им? Не е по човешки да ги оставим да гният на открито и да ги ръфат прегладнелите плъхове.

Къде да ги погребем, как да ги погребем – аз съм инвалид – няма да съм ти от голяма помощ. А и става опасно за нас, ако останем за по-дълго тук. Аз смятам час по- скоро да се прибираме в голямата ни къща докато не ни е усетил убиецът. А за телата на убитите ще помислим какво да правим по-късно, в по-безопасни условия.

– Питър, прав си, разбира се. Но като си помисля, че трябва да изминем двеста метра по стръмна криволичеща пътека до дома ни, и ти на инвалидна количка, страх ме хваща.

Има решение. Така смятам поне. Още при построяването на двете къщи и инфраструктурата на двора, аз настоях да се добави към проекта подземен тунел за връзка между двете къщи и с отклонение към замаскиран изход недалеч от долния басейн в случай на спешно незабелязано напускане на къщата. Още тогава имах предчуствието, че такава евакуация на дома може да се наложи при очакваното от мен велико бедствие. Нападение на дома ни от прегладнели хора, например. За този авариен тунел бях забравил, никога не сме го ползвали.

Честно казано аз не си спомням за такъв тунел. Знаеш, че не бях тук по време на строителството на имението.

– А как да използваме тунела сега? Къде в къщата е неговият вход-изход? Това което си спомням е че този изход представлява фалшива маскирана врата в къщата. Трябва да е заключена, предполагам. Да я потърсим.

Двамата съпрузи първо затвориха капака на пода водещ към мазето и примъкнаха тежък скрин, който поставиха отгоре. След това обиколиха всички помещения на етажа и изясниха коя врата накъде води. Всички врати бяха незаключени и водеха до някое помещение.

– Секретната врата трябва да е на стена покрита с нещо. Възможно килим, голяма картина, гардероб – изказа мнение Питър.

– И аз така смятам. Нека пак проверим.

Повторната внимателна проверка на помещенията не даде резултат. Секретна врата не бе открита.

– Да не е в мазето тази секретна врата? – попита отчаяна Евелина. – Там не слизам даже да ме заплашиш с пистолета си.

– Не се безпокой, моят пистолет не е научен да стреля по теб. Със сигурност знам, че изходът от тунела е тук, в къщата. Някъде трябва да има скрито уширение между две стени на съседни помещения, където има скрито стълбище водещо до тунела под къщата. Секретната врата е там. Възможно да е маскирана с мазилка. Нека да проверим пак и да чукаме по стените докато чуем глух шум на празно.

Много скоро Евелина откри такова място в стената на килера, който съседстваше със спалнята на синовете. На това място имаше стелаж за консерви.

– Браво, Ева! Страхотен следотърсач си. А сега намери чук или нещо подобно за разбиване на тънка мазилка. Може и някое кухненско чукче да свърши работа.

Човешката логика и физическото усилие на двама стари хора, единият от които инвалид, ги изведе до секретния тунел. Между времето на спомнянето за съществуване на такъв тунел и времето на проникването в него бяха изтекли само двадесет минути. Чудовището-убиец не беше ги усетило още. Тунелът беше тесен, стръмен, само с два не много остри завоя по протежението му до Голямата Къща. Но достатъчно широк за да пропусне инвалидната количка на Питър и с парапет от едната му страна, който помогна на Питър при придвижването му напред и нагоре. Осветление на тунела не откриха, но електрическото фенерче намерено в кухнята на слугите отново им свърши работа. Питър забрави за клаустофобията си, от която страдаше още от млади години. Страхът се оказа по-силен от нея. В края на тунела съпрузите се изправиха пред затворена метална врата.

– А сега? Как да отворим вратата? Да не се наложи да се връщаме обратно, ако е заключена? – уплашено промълви Евелина.

Не помниш ли долната метална врата към тунела? Как я отворих и как я затворих? Забеляза ли? Впрочем не съм сигурен, че съм я затворил.Бях толкова уплашена, че не обърнах внимание как се справи с нея.

– Много просто – натиснах малко лостче на вратата, което е монтирано в долната й част. Достъпно за мен от моята количка. И тук трябва да има такова лостче.

Питър опипа вратата внимателно, но такова лостче не откри. Уплаши се и се разтрепера.

– Нека опитам и аз – предложи уплашената не по-малко от него Евелина. Но нищо не откри. – Дали не се отваря с ключ тази проклета врата? Ти нищо ли не си спомняш?

– Нищо не си спомням. Никога не сме ползвали този тъп тунел. До колкото ми е известно, слугите не са знаели за неговото съществуване също. А възможно е тази врата да се отваря от другата страна – само да се излиза от голямата къща без да се влиза в нея. За безопастност на обитателите на голямата къща. Това е логично – този тунел служи за евакуация навън, а не за проникване на нежелани гости в голямата къща.

Положението започна да става сериозно. Толкова близко до желаната цел и на ти – отрязани на сантиметри от безопастното им жилище.

– Да се връщаме назад? – предложи плахо Евелина.

– С моята инвалидна количка надолу по стръмния тунел ще съм като в количка на ролеркостер – тъжно се пошегува Питър. – Не ми се връща назад. Трябва да има някакъв изход от това положение.

Евелина нищо не отговори, а приседна на страничната облегалка на инвалидната количка. Беше преуморена физически и изтощена душевно до краен предел. Нервите й бяха опънати като тетива на лък преди да бъдат отпуснати за стрелба по тигър готов за скок. Не й се мислеше, не й се говореше. Сълзи се стичакаха по бузите й. Прегърна през рамото Питър и го целуна по шията. Питър беше преизтощен също. Скоро и двамата изпаднаха в полусъзнателно състояние. Виждаха силуетите на предметите в тунела и собствените си тела осветявани от слабата светлина на отслабналото вече фенерче като призраци, като образи от сънищата. Парализираните им от прекомерен страх и преумора тела и чувства, обаче, не реагираха на тези призрачни образи. Съзнанието не мислеше вече, то беше замряло. Външни образи без реакция на тях – както ги отразява бездушно стъклено огледало. Застинал живот. Безвремие.

Трудно е да се каже колко продължи това безвремие за душите на двамата, тъй като те психически не съществуваха в него. А и никоя друга жива душа не присъстваше с тях в тунела за да регистрира абсолютното време отброявано от механизмите на неудушевените часовници. Това безвремие беше прекъснато за двамата от рев и вой на диво животно идващо от другия край на тунела. Съзнанието бе отреагирало на тези чудовищни звуци и то веднага излезе от временното оцепенение като приведе в движение психологичния часовник на двамата нещастници.

Питър, какъв е този ужасен рев идващ някъде отдолу в тунела?

Нищо не чувам. За какво говориш? – отвърна все още несъвзелия се Питър.

– Как става така, дявол да го вземе, че аз го чувам, а ти не. И мъртав може да събуди този ужасен рев. В момента, обаче, спря да реве. Дали не е звярът? Дали ни е усетил?

Ако звярът има желание да получи олово в търбуха си, нека заповяда – горделиво потупа с лявата си ръка дулото на пистолета си Питър.

А имаш ли достатъчно патрони? А ако е голям звяр как ще го убиеш с твоите малки патрони?

Ще видим. Ще ми се Медузата да е разбрала за нашето тежко положение и да ни се притече на помощ. Но тя от много години не се е появявала. Свърших й работа и бай-бай. Вече не съм й нужен такъв сакат изкуфял старичок. Защо да ме охранява?

– Дано не си прав. Аз бях забравила за милата Медуза, а ти ме подсети за нея и това ми вдъхна надежда за спасение. Аз й вярвам! Не забравяй, че само ние оцеляхме по време на великото бедствие , всичко наоколо е разрушено, както сам се убеди. А ние и драскотина нямаме по телата си, къщата ни е абсолютно здрава, имаме си ток, вода, голями запаси от храна. Дано, мили Боже, децата и внуците ни да са живи и здрави. Кой мислиш че ни е охранявал по време на ужасните природни бедствия, които се стовариха над Калифорния и над целия останал свят? Тя не ни се е показвала, но ни е пазела. Така мисля аз. Сигурна съм. Дано и децата ни е опазила.

– Може и така да е. Но каква гаранция имаме, че и сега тя ни наблюдава в този тъмен тесен тунел?

– Ти беше казал веднъж на децата, когато бяха малки: „Медузата обитава ортогонален на нашето пространство свят. Тя може да се проектира, материализира, в коя и да е точка на нашето тримерно пространство мигновено, без употреба на транспортно средство. Защо не и в този нещастен тунел?

Питър нищо не отговори – нямаше какво да отговори на такава твърда логика. Но не беше уверен, че всяко логично следствие на дадена причина/действие се сбъдва със стопроцентна вероятност. Това не ти е слънцето, за което със сигурност може да се твърди, че ще изгрее на следващия ден. Медузата не беше слънце, макар и сияйна като него. Тя изгряваше само когато има защо.

Отдолу се чуваха вече достатъчно ясно и за силно увредения слух на Питър тропане по металната врата, виене като това на глутница вълци гледащи пълната луна, ръмжене, нещо като лаене.

– Вече съм уверен, че долната метална врата на тунела е заключена. Май спуснах лостчето надолу. Но дали тази здрава врата ще издържи напора на тези разярени зверове – в това не съм сигурен. Нямаме друг изход освен да чакаме или нашата смърт, разкъсани от тези зверове, или избавление от страна на Медузата. За мен не ме е страх, аз съм стар, отживял живота си с полза. За децата и внуците се притеснявам. Дано Медузата насочи вниманието си към тях.

Питър, колко време можем да издържим без вода и без храна?

Ще издържим до смърт или до избавление. Има ли друг вариант? – Питър беше обхванат от хумористично настроение примирил се с неизбежната за човека истина, че рано или късно трябва да се срещне със смъртта лице в лице.

Как не се сетих да прихвана със себе си нещо за хапване и пийване от килера на слугите? Там беше пълно с консерви и всякакви видове сокове наредени по рафтовете. Но бяхме уплашени и бързахме да се приберем вкъщи по-скоро.

– Спомни си за раскъсаните тела на слугите и ще отхвърлиш тези мисли мигновено от своето съзнание. И с храна и с питиета, и без тях, нямаше да е много по-различно. На мен ми липсва, например, горещо ароматно кафе, което ти ми правеше по пет пъти на ден – се пошегува горчиво Питър.

Евелина седна на коленета на Питър и се гушна в него, а той я зави с одеялото, което покриваше долната част на тялото му. Мълчаха и чакаха какво ще стане с тях. Вече се бяха съвзели от големия шок и се бяха примирили и с най-лошото. Голямото Лошо щеше да настъпи едновременно и за двамата. Това ги успокояваше. Никой от двамата нямаше да надживее другия, да остане сам за дълго в Голямата Къща. Заспаха.

Пръв се събуди Питър. Огледа се – лежеше на своето легло. Завесите на големия прозорец в спалнята бяха отдръпнати, слънцето осветяваше цялото помещение на спалнята с топлите си калифорнийски лъчи. Евелина не беше до него. Спомените от преживяното в къщата на слугите и в тунела започнаха да нахлуват в съзнанието му.

„Сънувах ли всичко това? Какъв ужасен кошмар беше този мой сън. Но защо съм го запомнил толкова детайлно? Това никога не ми се е случвало преди. Освен, може би, когато сънувах, че съм в ада и рая с моя тъст Генади. Но това беше много отдавна.“

Натисна бутона за повикване на Мария или Евелина. След две минути Евелина пръкна на вратата.

– Събуди ли се най-после? Вече е обяд. Сядай на количката и бегом в банята.

Закуската е готова долу и те чака.

Питер предпочиташе сам да прави своята хигиена. Това поне още можеше. След като свърши с нея той се спусна с асансьора на долния етаж.

– Къде е Мария? Защо не ти помага? Болна ли е?

Мъртва е. Разкъсана. Не помниш ли? – през сълзи отговори Евелина.

– Значи не съм сънувал. Какъв кошмар! А как се отзовахме в дома ни? И този ужасен тунел!

– Точно не помня, но ми се върти в главата неясен спомен за отворена врата от тунела към етажа на сервизните помещения и лабораторията ти, през която минахме. Кой я е отворил не знам и не помня. След това се качихме с асансьора до горния етаж и те сложих на кревата. Ти веднага заспа, едва те преоблякох в чисто бельо. След като свърших с теб отидох до банята и се поизмих доколкото ми позволяваха силите. Едва се добрах до кревата и съм заспала вероятно мигновенно. Станах към десет часа сутринта цялата разбита. Ти още спеше. Останалото не е толкова важно за докладване. Живи сме това е важно. И сме в безопастност.

Питър закусваше и пиеше кафето си без да задава повече въпроси на съпругата си. Знаеше, че й е много тежко и неприятно да си спомня и обсъжда случилото се вчера. След като закуси той се качи на най-горния етаж, където прекарваше голяма част от времето си през деня. През обширните витражи на своята лична резиденция – „стъклен буркан“, както я наричаше Питър, той можеше да наблюдава околността на къщата в ъгъл не по-малък от сто и двадесет градуса. Това помещение беше проектирано по такъв начин, че да служи като кабина за управление на кораб, от която капитанът и рулевият да имат ясен поглед към водната шир отваряща се пред техния взор. Имаше формата на буквата „U’’ издадена напред като широк балкон на фасадата, затворен от всички страни с витражи започващи от пода и стигащи до тавана. Питър закотвяше количката си по средата на остъклената кабина -буркан и това, което първо очите му виждаха сутрин беше Великият Тих Океан. По състоянието на небето – чисто или с различен вид облаци и големината на вълните, Питър можеше да предвиди, без да гледа предаванията по телевизията – какво ще бъде времето за предстоящия ден. Сутрин слънцето изгряваше от хоризонта противоположен на океанския и осветяваше вълните в жълто-синкъв оттенък. Милионите малки водни огледала на водната повърхност отразяваха в различна посока първите за деня слънчеви лъчи и създаваха илюзия за водопад, полегат по отношение на хоризонта. Така поне Питър си го представяше във своето въображение. „Може ли да си представим свят, в който физическите закони са различни от съществуващите в нашата вселена? Например гравитацията да действа не като привличане на телата едно към друго, а като завъртване на тези тела около центъра на тежестта на тези две тела? Та нима не е така в нашата вселена? Луната се върти около земята, земята около слънцето, слънчевата система около центъра на галактиката? Това обръщане на посоката на гравитационно привличане в реалния свят се дължи на факта, че всички небесни тела се въртят около нещо и изпитват върху себе си силата на центробежното отблъскване. Тялото с по-малка маса се стреми да падне върху по- тежкото тяло, но последното не е вече там, където се е насочило по-лекото тяло. И на по-лекото тяло се налага да се върти, а не да пада върху тежкото тяло. А ако гравитацията действа оригинално само като сила на въртене, как би изглеждал светът?“ Питър си поставяше подобни шантави въпроси и се стараеше да намери решения на тях. „А защо светът е създаден по този начин, какъвто го наблюдаваме, а не по друг план? Дали този план е единствен за един свят, в който животът може да съществува комфортно и стабилно? Или има и други варианти, може би даже по-добри от нашия? Този план обсъждан ли е от нещо или от някой преди да бъде приведен в действие? Абсурдно е тъпите бездушни физически закони, които сами са възникнали от хаоса на Биг Бенга, да са способни да създадат такъв уравновесен, стабилен, конфортен за живота, свят- вселена. Това е все едно да се вярва в тъпата идея за възникване на живота в бульона на първичния океан, което е абсурдно не само от гледна точка на теорията на вероятностите, но и от гледна точка на яростното съпротивление на световната ентропия срещу създаването на нещо по- организирано, по-разумно, от простите тъпи химикали в океана. Неизбежно умният човек стига до две възможни заключения. Първа възможност, светът-вселена е създаден от Бог, който при съставянето на плана на вселената е имал предвид да я насели с хора. Всички физически закони и стойности на световните константи са подбрани от него така, че да осигорят стабилно и конфортно съществуване на човека в света-вселена. Втора възможност, вселената е резултат на взрив на първичното свърх-кондензирано зърно материя, което създава пространство, и това пространство се разширява за сметка на огромната кинетична енергия на взрива – Биг Бенг. Всички физически закони и стойности на световните константи са се „утресли“ случайно след Биг Бенга без да се вземе впредвид бъдеща появана живот и човек. Животът на земята се е зародил случайно в първичния бульон на световния океан.

Общото за двата варианта е че допускат наличието на Начало на Света, а за Краят не е ясно кога ще настъпи, ако изобщо ще настъпи. Първият вариант е възприет от Религията, вторият от Официалната Наука. Но, има и трети вариант, за който нито религията, нито официалната наука подозират, че може да съществува. Това е истинският вариант за съществуването на света, а знанието за него беше разкрито от Бога-Световен Разум чрез квантово откровение на Питър. Защото Бог не е ревнив по отношение на хората и защото му беше дошло времето хората да разберат окончателните тайни за света. Финалната, истинската тайна за света е следната: Вселената ни е единствена. Няма паралелни вселени, няма мултивърс. Вселената не е създадена от нищо и от никого и не може да бъде унищожена от нищо и от никого. Има Бог, на той не е Създател нито Разрушител на вселената. Вселената съществува на цикли с продължителност 4.4 милиарда години. Стрелата на времето не е права линия а затворен кръг с начало и край съвпадащи. Неживата вселена „излиза“ от Неопределеното Начало в готов вид: атомни ядра, атоми, молекули, зърна, скали, планини, планети, звезди, галактики, цяла вселена. Живата вселена – това е животът на планетата Земя – съсъществува с нейния партньор Неживата вселена от самото Неопределено Начало. Двете вселени се допълват и не могат да съществуват разделно. Животът „излиза“ от Неопределеното Начало в своя най-елементарен вид: синьо-зелени водорасли и прокариотни клетки. От самото си начало животът има два клона: растения и животни. Животът не е възникнал по абиогенен път от първичния химически бульон на световния океан. След Неопределеното Начало животът еволюира подчинявайки се Квантовата Вълна на Еволюцията на Живота. Цивилизованият човек е най- висшата форма на живота. Абсолютното време на вселената се ускорява по посока на Неопределения Край. До Неопределения Край на света-вселена остават 50 години. Вселената ще изчезне в Неопределения Край в резултат на последното велико бедствие. И като легендарната птица Феникс, вселената ще възкръсне от пепелта на своята смърт за нов живот. Циклите на вселената са вечни, абсолютно идентични един с друг даже и в най-дребните си детайли. Ние, хората, сме тленни в цикъла на вселената и сме вечни в същото време, защото тези цикли се повтарят вечно. Няма първи, няма последен, няма предишен, няма следващ цикъл. Всички цикли са еднакви, първични, защото не съществува време извън цикъла на вселената.

Общата Теория на Света беше разработена от Питър и публикувана в неговите трудове. От време на време Бог откриваше на Питър нови неща, допълващи тази велика истинска теория.

– Питър, какво мислиш за непогребаните тела на нашите домашни помощници? – прекъсна мислите на Питър съпругата му.

– За сега нищо не мисля. Още се свестявам от ужаса, който преживяхме вчера. Но съм любопитен да видя къде се намира тази секретна врата в приземния етаж на къщата, която води към подземния тунел. Все още не съм разбрал как беше отворена тази врата без да има каквато и да е ключалка или лостче откъм страната на тунела. Помогни ми, моля те, да огледаме този приземен етаж. Не си спомням нищо за такава врата по време на строителството на къщата. А може и да съм знаел, но съм забравил. Старческа склероза.

– И аз нищо не знаех за съществуването на такава секретна врата. Нищо не си ми споменавал за нея. Да вървим.

Двамата съпрузи много подробно огледаха стените на лабораторията, сервизните помещения и складовете за храна и други неща необходими за прекарване на дълъг период принудително заточение в къщата.

– Може да е маскирана по някакъв начин или да е скрита зад някоя машина или стелаж за продукти? – предположи Евелина. – Смътно си спомням, знаеш бях в полу- съзнание, че вратата беше отворена към помещение, в което видях нещо като машини с кръгли люкове по тях.

– Пералното помещение! Това си видяла. Да тръгваме натам.

Стените на пералното/сушилно помещение бяха покрити с панели от много твърда и здрава пластмаса. Тук-таме на тях бяха монтирани стелажи и закачалки. Не се виждаше да има врата.

– Да виждаш врата? Би трябвало да е още отворена, ако си сигурна, че си пробутала моята количка през нея. Аз съм бил в безсъзнание тогава. Едва ли си имала време да я затвориш, аз смятам.

– Така мисля и аз. Не помня да съм затваряла тази мистериозна врата. Едва имах сили да те кача на асансьора и да те домъкна до спалнята.

Доверявайки се на инстинкта си Питър разбута долния ред на стелаж покрит с препарати за пране. Там отзад на стената забележи бутон, който той без да му мисли много натисна. Панелът на стената, за който беше прикрепен стелажа, се завъртя на деветдесет градуса и отвори проход към тунела.

– Това било! – радостно възкликна Питър.

– Браво на теб! Как се сети? – каза Евелина и потупа по рамото Питър.

– Не съм се сетил, просто нещо ми подсказа, че там трябва да търсим. Вратата към тунела няма дръжка, няма заключалка. Автоматично се отваря само отвътре. От към страната на тунела входът към къщата е забранен. Тунелът е направен само за евакуация от къщата, а не за проникване в нея.

– Въпросът е: кой я е отворил навътре за нас като в къщата нямаше жива човешка душа тогава и кой я е затворил след нас?

– Не знам, само предполагам, че Медузата има пръст в тази мистерия. Не го мисли за сега. Предлагам да се връщаме назад, а то може нещо да изкочи от тунела – предложи Евелина.

– Не виждам втори бутон за затваряне на вратата.

– Просто натисни бутона пак.

Питър натисна повторно бутона и вратата се затвори.

– Какво ще правя без теб, злато мое? Ти си ангел на добротата и разума, и страшен демон за демоните на злото!

– Така си е. Само дето забрави да кажеш, че съм също експерт по абстрактното изкуство – весело отвърна Евелина.

Бяха открили секретната врата, но не посмяха да проникнат отново в тунела. Прибраха се на първия етаж, където беше кухнята. Евелина направи кафе за двамата и те анализираха в спокойна обстановка събитията от предишния ден и какво да предприемат по-нататък. Като че ли най-разумно беше да си стоят в къщата защитени надежно от външни врагове с помоща на непроницаеми стени и умна електроника. Тази защита ги беше предпазила от фатални нападения по време на великото бедствие, а опити за грабеж със сигурност е имало неведнъж. Озверелите гладни хора нападат с предимство богатите къщи – в тях очакват да намерят храна в изобилие. Но Питър и Евелина разбираха много добре, че не толкова умната електроника и дебелите стени на къщата им ги спасяваха от природните бедствия и нападения на бандити и зверове, колкото защитата осигорявана им от Медузата. Но децата, внуците? Дали Медузата им осигоряваше също надежна защита? Нямаше как да научат това, защото бяха откъснати от останалия свят. Средстватата за информация и комуникация на цивилизацията не работеха.

– Как мислиш, имаме ли възможност да се доберем до Сан Франсиско с кола? – попита съпруга си Евелина.

– И аз за това си мисля напоследък. Имаме такава кола в гаража, гориво не ни е необходимо за нея. Това е експериментален модел с квантов генератор. Изпробвах го малко преди да започне великото бедствие. Работеше, не показа дефекти. Проблемът е състоянието на пътищата. Предполагам, че в резултат на тежките земетресения в Калифорния пътищата са разкъсани на много места, не са подходящи за пътуване с кола. Може да има някакви второстепенни здрави все още пътища годни за коли, но кой може да ти каже къде са и как да прескачаме от здрав участък на един път към здрав участък на друг. Няма джипиес, няма ТВ предавания за състоянието на пътищата.

– Все си мислех, че Джордж като машинен инжинер и собственик на машиностроителна компания все нещо ще измисли и ще намери начин да се добере с жена си и сина си до нашата безопасна къща. А какво ли прави милата ни дъщеря Клаудия и нейната дъщеря Сузи? Треперя по цели нощи като си представям какви ли не ужаси ставащи с тях.

– Няма да те успокоя с моите думи, но истината е, че ние даже не знаем дали те са живи?

– Пепел ти на езика, даже и не си помисляй такъв ужас. Вярвам в добрите чувства на благородната Медуза към цялото наше семейство. Майчиното ми сърдце чувства, че са живи. Но как да разберем това и да им помогнем да дойдат тук? А ако са тръгнали насам и са закъсали по пътя? Последният път, когато говорех по телефона с Клаудия тя ми каза, че заминава с мъжа си и Сузи за Сан Франсиско при брат си. Там щяли да се чувстват на по-сигурно. Джордж обещал работа на зета Дейвид. Следващ разговор нямаше – всички средства за комуникация бяха изключени малко след това.

– Всичко това си ми го казвала сто пъти. Но какво може да направи един стар сакат човек като мен? За децата си съм готов да поема какъвто и да е риск, даже да пожертвам своя скапан отживял се вече живот. Мисля, мисля. По цял ден и цяла нощ в главата ми се въртят планове, варианти. Надявах се на помоща на Рикардо, но виждаш какво стана с тях. За мен не е проблем да карам квантовата ни кола. Краката ми са о-кей, само кръстта ми е скован, но това не ми пречи да карам колата, която само аз познавам. Но накъде, по кой път? Ако са закъсали по пътя, как да знаем на кое място?

– Не ни остава друго освен да молим, много настойчиво, нашата Медуза за помощ. Но тя винаги се е появявала по нейно желание, а не по наша молба. Факт, че децата ни не са тук може да означава, че тя не смята за свое задължение да помага и на тях. Но помагайки на тях тя помага и на нас, на нашето спокойствие. Нали?

Питър не отговори. Беше се отново унесъл в мислите си. Скоро заспа както си беше в количката. Жена му избута количката до спалнята и го сложи да спи. Преди това опипа пулса му – сърдцето му работеше макар и малко ускорено. На младини, в Америка вече, тя беше изкарала задочни курсове за медицинска сестра. Чрез самообучение и практика над децата си и Питър, тя беше станала истински семеен доктор. В нейните потайни складове имаше тонове лекарства и други средства за медицинска помощ. Купища медицински книги. Не беше го правила, но можеше даже да отстрани възпален апендецит. Имаше хирургически инструменти за прости операции. Евелина беше присъствала на операции и бе се понаучила как се реже кожа на корема, отстранява инфектиран апендецит и да зашива разрязан корем. Но дали само от гледане се става хирург? По-добре от нищо, смяташе тя. В краен случай, когато се касае за живота на член от семейството по време на великото бедствие, тя би се опитала. Беше смела, решителна жена.

Мина ноща, дойде сутринта, след това време за обяд, а Питър не се събуждаше.

„Господи, какво му е станало, дали не е изпаднал в кома? Сърдцето му работи, пулсът нормален, дишането също. Я да го поставя на клинично наблюдение, а ако не се събуди до довечера мога да го поставя и на венозно хранене“ – мислеше си силно обезпокоената Евелина. Така и направи към десет часа вечерта.

„Странна кома, ако това е изобщо кома. Понякога си отваря очите, мърда устните си – явно иска нещо да ми каже, и пак се унася в сън“. Евелина почти неотстъпно беше около леглото на Питър. Беше си пренесла кафеварката в спалнята и сухи храни, които не изискваха кухненско приготвяне.

Нека се пренесем в света на Питър. Мозъкът му не спеше, работеше на пълни обороти. Но това беше свят на сънища, истински сънища, пророчески сънища. В него го беше вкарала Медузата, тя дирижираше събитията, които му показваше. Това не беше объркан сън – активност на подсъзнанието, което безразборно и без цел води спящия мозък през лабиринта на хаотично измъкнати от зоните на памента лични преживявания комбинирани със съчинени от него невероятни и нереални за света на неспящия мозък събития. Целта на Медузата беше да даде ориентация на Питър къде да търси и как да действа без да се намесва директно в спасяването на семействата на децата му. Бог й бе възложил само две задачи: предаване на откровения на своя последен велик пророк и създаване на безопасни условия на живот за този пророк. И нищо навън.

Питър сънуваше, че се намира в гаража на своя дом подготвяйки за път най-новия модел на кола с квантов двигател създаден по негов дизайн и по негови указания. В съня си Питър беше много по-млад от това което беше в реалния свят и напълно здрав. Не беше грохнал старец на инвалидна количка. Всичко наоколо му изглеждаше като че ли това беше изрязък от сенчестия свят на призраците, всичко беше някакси размито с неоформени граници на предметите, някакси прозрачно и нестабилно – предметите ту се материализираха постепенно от нищото и добиваха плът, ту постепенно губеха плътност и изчезваха в невидимото. Но макар и призрачен, този свят беше подреден, логичен.

„Дали пък аз самият не съм призрак в този свят?“ – мислеше си Питър. „ Не ми приличана на сън, всичко тук изглежда много разумно и логично, а и аз осъзнавам, че това не е моя реален свят, което спящите хора никога не осъзнават. Смятам, че това е видение организирано от Медузата с някаква цел.“

Още не завършил огледа на колата, Питър забеляза прозрачен силует на човек влизаш в гаража. Постепенно силуетът се насити с плът и Питър позна в него своята жена Евелина. Или нейният оживял призрак? Тя беше облечена за път и носеше голяма кошница – вероятно пълна с храна. През рамото си беше преметнала тежката си дамска чанта.

– Не очаквах ти да се появиш. Даже не знам за къде се готвим да пътуваме. Ха-ха- ха, защо им е храна на призраците.

– Аз също не знам още какъв е нашият статут в света на призраците и дали имаме нужда от храна изобщо, но за всеки случай се подготвих. Имам чувството, че отиваме да търсим децата.

– Най-вероятно да. Както се виждам – не съм вече на инвалидна количка и съм облечен за път. И изглеждам значително по-млад. А ти изглеждаш като гимназиална ученичка.

– Трябва да питам мама да ли ме пуска на далечен път с такъв сваляч като теб – изцвили от удоволствие Евелина.

– Имаш вече навършени 18 години и ставаш законно за мое гадже. Твойта мама спи, не я буди. – Питър също обичаше да се майтапи.

– Слушай, а как ще се представим на децата ни в този младежки вид? Ще ни повярват ли като им кажем, че „мама и тати са дошли да ви вземат у дома“? – продължи да цвили от нездържан възторг Евелина.

– Не го мисли, Медузата е съобразила и за такава конфузна ситуация. Стига смях, а то можеш да се напикаеш от прекомерен възторг. Да тръгваме.

– Призраците напикават ли се? – продължаваше да се смее истерично Евелина.

– Когато са в тинейджерска възраст – да. Особено когато се смеят истерично като теб!

Седнаха в колата и стартираха квантовия двигател. На таблото пред тях изкочиха многобройни цифри и знаци указващи състоянието на колата, на пътя, на времето в близката околност на колата,…, и екран, на който се проектираше триизмерен образ на пътя, по който пътуваха и ландшафта около него. Зелена линия със стилизиран образ  на колата показваше реалния маршрут, по който пътуваха, а червена линия пред този образ показваше пътя, който трябваше да следват. Нещо като GPS, но контролиран от Медузата. Нямаше женски глас, който да ги предупреждава предварително за смяна на посоката на движението напред. Ако се отклоняваха по погрешка или нарочно от избрания от Медузата маршрут – червената линия – колата спираше. Нямаше как да се объркат.

Отначало караха по път №1, но недалеч от Санта Барбара пътят беше прекъснат от разсед в резултат на земетресение. Северната част на „еденицата“ беше се издигнала на тридесет метра най-малко над южната й част. Стотина метра преди разседа имаше черен път, който водеше към брега на океана. Червената линия сочеше това отклонение. Свиха по него и то ги отведе до малко ранчо на хипита. „Ранчо“ е пресилено да се нарече този цигански катун състоящ се от барака-съборетина, корал, в който лежаха на калната земя две скучаещи кльощави кози и преживяха по инерция въображаема трева, която не бяха виждали от дни , по-малък корал с прасе въргалящо се в кална локва неизвестно живо или умиращо, залепен за вилата-съборетина кафез с пет все още живи проскубани кокошки и петел, който беше се умърлушил като пияна кокошка – явно отдавна изпял песента си, малка градинка с полуовехнали стебла на домати, пиперки и други непонятни зеленчуци, нещо тенекиено, на което беше нарисуван с тебешир знака за туалет, и много боклуци разхвърлени наоколо. Спряха на двора пред съборетината- колиба и извикаха с умерено силен глас:

– Хей, има ли някой вкъщи? Ние просто минаваме оттук. Не сме обирджии.

След като никой не се отзова на техния зов, Питър бутна с крак незалостената паянтова врата едва крепеща се на кожени панти. Вътре видяха три тела на хора проснати на рогозка постлана на пясъчен под. Техните лица не изглеждаха восъчно бледи или лилави както изглеждат лицата на мъртавци неотдавна умряли, но не изглеждаха и цветущо живи. Живи зомбита. Облечени в парцали, боси, с дълга спластена от дълго немиене коса, по-мръсни от прасето в корала.

– Питър, ти усещаш ли воня да идва до твоя нос от тези по-мръсни от свине хора?

– Нищо не усещам. Като че ли ги гледам на екрана на телевизор. Странно е, че навън не чувах бедните животни да блеят или грухтят, да кудкудякат, не чувах и вятърът да вие в ушите ми, макар че тук той изглежда доста силен съдейки по развяващите се парцали покриващи двете дупки-прозорци на вилата и търкалящите се по двора празни тенекии от консерви, не чувам и вълните в океана да пляскат. Дали не съм оглушал напълно?

– Не си. И аз нищо не чувам, моите сетива също не възприемат никакви сигнали идващи от околната среда, освен че я виждам, макар и замъглена, неясна. Но теб те чувам и те виждам и те усещам като ме докоснеш.

– То е защото ние сме призраци, духове, в този реален свят – Калифорния разрушена от жестоки природни бедствия. В нашата система на отчет, обаче, ние сме реалните, а светът наоколо е призрачен. Ние го виждаме като филм без звук. Относителност! Това са два свята насложени един върху друг. В нашия свят, специално проектиран за нас от Медузата, ние се виждаме и се чуваме и усещаме – самите си нас и предметите в него, които са необходими за нашето съществуване. Ние усещаме колата като реалност, усещаме вкуса на кафето и сандвичите, които ти си приготвила. Много са вкусни между прочем!

– Благодаря! Представям си как би изглеждал в очите на тези хипита виждащи пред себе си призрак пиещ тяхното реално кафе, което се вижда как се стича през гърлото му и отива в корема, а оттам се излива на земята.

Питър се изсмя, но не коментира този остроумен виц. Каза:

– Две женски хипита и един мъжкар хипи между тях. Как ли се справя с тях? Как ги изхранва?

Питър побутна внимателно с крак женското хипи, което лежеше на гръб с разчекнати широко крака и без бельо отдолу. Не усети докосване до нещо материално.

– Не я докосвай, а то може мъжкарят да изревнува и да те удари по мутрата – предупреди го сърдито Евелина.

Като че усетил нещо нередно ставащо в душевната атмосфера на колибата му, мъжкарят се разбуди и разбута двете си полуголи другарки. Всички трима се вторачиха към мястото, където стояха Питър и Евелина. Виждаха ли нещо? Явно да, щом като скочиха от рогозката като че ли тя се беше подпалила под тях и изкочиха от колибата като куршуми.

– Уплашихме ги яката. Видяли са два призрака, като изградени от дим или мъгла, и дошли да нарушават интимността на хипарския им живот. Я да ги оставим на мира и да си обираме крушите оттук докато не са получили инфаркт и тримата. Все едно невъзможно е да получим от тях информация какво е станало наоколо по време на великото бедствие. Впрочем това са първите живи хора, които срещаме откакто напуснахме нашия дом.

– Бих искала първо да минем през Санта Барбара. Знаеш, че този град ми е на сърдцето, откогато сме в Америка. Имах желание да имаме къща там, но не се получи. Е, нищо, нашето градче не е по- лошо – и красивият пясъчен плаж пред лазурните води на великия океан, и палми, и цъфтящи храсти с красиви цветове, и пътеки за разходка покрай плажа покрити асфалт, и беседки по брега за уединение вечер на влюбените – с въздишка каза Евелина.

Хипитата се бяха сгушили като котета-близнаци до оградата на корала с козите и уплашени коментираха нещо като сочеха с ръце към мястото където беше паркирана колата -призрак. Още един, този път механизиран призрак, беше прекалено голямо натоварване за тяхната измъчена хипарска психика. Питър махна с ръка на хипарите и включи мотора. Червената линия на таблото сочеше напред през двора. Черният път изведе колата-призрак отново на здрав участък на „еденицата“.

– Налей ми кафе и дай нещо за хапване, ако обичаш. И ми припомни пак това, което бяхте говорили с Джанет последния път по телефона.

Евелина му подаде чашка кафе и сандвич с любимия му пушен бекон и рече:

– Каза, че заминават за Сан Франсиско и ще живеят там в своя апартамент това лято. Знаеш, че Джордж откри филиал на компанията си там и предложил на зета ни Дейвид работа като шеф на департамент. Той е приел. Клаудия, Дейвид и Сузи щяли да ги чакат в Сан Франсиско. Смятам, че и внукът Питър Младши е с тях. Едва ли е останал сам в къщата им в Солт Лейк Сити. Преди Джанет ми беше споменавала, че Питър Младши си има приятелка в Сан Франсиско. Това е, за което си говорихме с Джанет. Оттогава не съм се чувала с никого от тях. Много скоро след това започна великото бедствие и връзките прекъснаха. Ако са живи, – Боже, Медузо мила, нека са живи и здрави -, то би трябвало да са там.

– И аз смятам така. Ако са се върнали в Солт Лейк Сити, то червената линия трябваше да следва магистрала 15 минаваща през Лас Вегас. А тя води на север към Сан Франсиско. Има и вероятност да са тръгнали всичките към нас, защото знаят, че къщата ни е като крепост на много здрави пружини, много добре защитена от нападатели, много добре запасена с продукти, много голяма и удобна. А и Медузата за солидна защита.

– Ако е така, то със сигурност са закъсали някъде по пътя към нас. Това много ме плаши – през сълзи каза Евелина.

– Не е логично Медузата да ни устрои този трип на призраци търсещи си белята в разрушената и изпепелена Калифорния, ако децата не са живи – утеши жена си Питър.

– О-о-х, дано да е така – тежко въздъхна Евелина.

По асфалта на пътя имаше на места голями дупки, за които трябваше да се следи при карането. Околният пейзаш около „еденицата“ приличаше на Хирошима след бомбардировката й от американската атомна бомба. Тук-таме още тлееха неизгоряли още храсти и трева. Виждаха се разлагащи се трупове на крави и други по-дребни животни и птици. Вероятно въздухът над тази страна превърната в пустиня беше наситен с отровни газове и смърдеше на разлагащи се трупове и изгоряло, но те не усещаха това обитаваха своя свят, а околния свят възприемаха само визуално. Като в сън. Плътността на видимите образи в тяхния свят беше почти пълна, в паралелния свят, който следяха, плътността беше някъде към 60%. Техният свят се възприемаше визуално откъм страната на паралелния свят силно разреден. Хората от този свят ги възприемаха като изградени от мъгла или дим. По-просто казано – като призраци. И то тази плътност на визуално възприемане се менеше от нула до плътността на мъгла. За моменти Питър и Евелина просто изчезваха за наблюдателите от паралелния свят. Също като в Къщата на Призраците в Дисниленд.

– Не виждам хора наоколо – живи или мъртви, не срещаме и коли по пътя – тревожно отбеляза Евелина.

– Вероятно се крият на места не толкова силно засегнати от опустошителното действие на великото бедствие. Както ранчото на хипитата. Впрочем до Санта Барбара ни остават 15 мили. Червената линия ни води натам.

Замълчаха за дълго. Състоянието на ударения жестоко околен свят ги потискаше като подкова в менгеме. Санта Барбара беше едно от любимите места за посещение на съпрузите. Те често пътуваха до това китно градче съчетало старото злато на мексиканската култура с новата американска англо-саксонска култура. Отиваха в Санта Барбара просто да пийнат кафе в някое фолклорно мексиканско заведение или да се разходят по кривите преплетени улички на даунтаун, запазен, или обновен, в стар испански стил. Всеки път посещаваха и местната католическа катедрала-манастир. Хълмовете над градчето от далеч напомняха на Питър зелената джунгла на друга страна от Централна Америка – Гватемала, страна запазила в много добро състояние паметници на културата от три различни епохи: пирамидите на древните маи, градове покрити с каменни плочи, елегантни катедрали и обществени здания от епохата на конкистадорите, съвременни сгради и площади използващи много от елементите на староиспанската традиционна архитектура. Прекрасен широк пясъчен плаж обкръжаваше като дъга Санта Барбара откъм запад. Дървен солиден мост-пиер простираше снагата си доста навътре в океана и служеше за разходка и развлечение на млади и възрастни. На моста можеше да се купят местни сувенири – главно мексикански стил –, сладолед, сладък памук, да се обърне по някоя и друга бира, да се хапне риба на барбекю и много други лакомства с мексикански привкус, да се купят картини и статуетки на местни художници. В паралел на плажовете асфалтирани пътеки предлагаха приятна разходка на влюбени или възрастни пенсионирани двойки. От океана духаше постоянно слаб ветрец, който умаляваше значително топлинния ефект на знойното калифорнийско лято и правеше въздуха много приятен за общуване с човешкото тяло. А когато на човешкото тяло му е приятно, мозъкът му мисли по-добре и на краката им се ходи.

Червената линия, която следваха, ги изведе на паркинг срещу моста в океана. Последният беше изгорял, от водата стърчаха само остатъци на бетоновите колони, които го поддържаха. Цялата растителност – палми, храсти, дървета, цветя,- беше изгоряла също. Питър спря колата на пустинния паркинг защото червената линия на таблото удари в точка и след няколко секунди угасна.

– А сега накъде? – погледна Питър въпросително жена си.

– До тук сме. Ще чакаме указания от Медузата.

Питър излезе от колата и се отправи на близко разузнаване. Всичко наоколо беше разрушено от земетресения и изпепелено от пожари. Той не виждаше пролука за преминаване на колата напред. Върна се назад и докладва на Евелина:

– Няма шанс да се промъкнем между свлачищата, срутените сгради и дълбоките ровове по пътищата водещи към даун таун.

А не може ли пеша да отидем до там, да видим какво е станало с любимия ми даун таун на Санта Барбара?

Начин има да се доберем пеша, разбира се, но какво очакваш да видиш там? Любимото кафене с маси на открито под сянката на маслинени дървета и дървета обсипани с красиви голями цветове , екзотичните вътрешни дворове на андалузкия стил къщи и ресторанти? Магазините в тесните криви улички, където можеш да си купиш ненужни сувенири от Мексико? Всичко това вече е в руини.Нека да го видим все пак, и така сме дошли до тук. Искам също да посетим манастира на франсисканците. Много ми харесва църквата с двете високи кули на фасадата, парка и градините около него. Дали са живи братята от ордена, които живееха там?

Щом като ти се иска толкова много да побродиш по руините на любимия град нищо против нямам. Метлата на Конника на Апокалипсиса вече е минала оттук и е измела каквото е трябвало. Имаме време за разходка, и без това трябва да чакаме инструкции от Медузата. Ако такива дойдат, разбира се.

– А как ще ги получим? За всеки случай аз съм си взела смартфона – може пък да се обади по него?

Питър не коментира тази идея на жена си, хвана я за ръката и я поведе към даун таун на Санта Барбара. Улиците бяха в окаяно състояние, но все още се намираха пролуки за придвижване напред на внимателни трезви пешеходци. Голяма част от сградите бяха срутени до основи, други бяха погълнати изцяло в широки дълбоки пукнатини-разседи в почвата, но се срещаха и здрави сгради като по чудо оцелели в този апокалиптичен ад. Наред с тежките земетресения тук бяха вилняли и пожари предизвикани вероятно от невероятните горещини, които разгневената природа бе изпратила в добавка към другите бедствия. Силни ветрове идващи от океана са раздухвали пожарите и са усилвали ефекта на огнения ад. Отнесените покриви на сградите и прекършените дървета бяха свидетели за тези ураганни ветрове. Разпръснати по града се срещаха малки локви със солена вода , което показваше, че цунами са заливали нещастното градче. Отчаяние и запустение цареше навсякъде. Но сред тази превърната в пустиня на разрушени постижения на цветущата до скоро цивилизация все още мъждукаше живот. Останали без стопани подивели от страх и глад кучета и котки бродеха и душеха по улиците. Те не обръщаха внимание на тези призраци от мъгла бродещи като тях по това, което беше останало от улиците след „великото опустошение“. Храна за тревоядните и оцелелите хора все още се намираше. Неизгоряли маслинени дървета бяха отрупани с черни маслини, смокини, цитрусови плодове, бадеми, орехи…все още се срещаха по дворовете. Имаше какво още да се яде от природата, но за оцелелите месоядни домашни зверчета беше много трудно да си намерят храна в този опустошен град. А слънцето, което не бе пострадало никак от великото опустошение, гледаше от небето с насмешка нещастните оцелели живи същества и им причиняваше допълнителни мъки с много горещите си лъчи. Съпрузите видяха показанията на оцелял уличен термометър работещ със слънчева енергия и потръпнаха от ужас – 55 оС! Но тяхните призрачни тела не усещаха топлината на околния паралелен свят. Не ги задушаваше и димът на тлеещите все още сгради и дървета. Те бяха само безтелесни наблюдатели в старата разрушена Санта Барбара. Просто духове с разум.

Добраха се някакси до даун таун. Това не беше особено трудно за тяхните призрачни безтегловни тела нечустващи съпротивлението на околната среда. Както и очакваха, там цареше разруха. Еденици сгради бяха оцелели, включително и едно от любимите заведения на съпрузите – ресторант на два етажа испанска архитектура, с вътрешен двор покрит с жълто-червени груби керамични плочи, с фонтани все още бликащи студена бистра вода, виещи се храсти с безброй красиви цветове по тях, балкони с изящни дървени парапети южно-испански стил, и много, много произведения на изкуството създадени предимно в ателиетата на местни занаятчии и художници окачени по варосаните бяли стени на ресторанта. Щастливо запазен оазис на живот в пущинака на опустошената Санта Барбара! Но каква изненада – на верандата на втория етаж седяха истински живи хора и както в щастливите времена преди великото бедствие пиеха такила, сърбаха гъсто каубойско кафе, ядяха бурито, салати, барбекю. Говореха си, смееха се, потупваха се по рамената, като че ли нищо трагично не беше се случило наскоро в техния град. Странни същества са хората – дай им вкусна храна, алкохол, приятна комфортна обсановка и те са готови да забравят и майка си и баща си, които наскоро са погребали. Опиянени от алкохолните пари те се чувстват като на седмото небе на щастието.

– Животът продължава, скъпа. Както беше казал един умен човек – не помня кой беше – „бал по време на чума“.

И защо не, да се примирят и да се готвят за умиране ли искаш? Такива хора като тези гуляджии ще възкресят живота в Калифорния. След „бала на чумавите“ следва много работа по възстановяване на старото добро време. Много стари цивилизации са загивали, а оцелелите им хора отново са ги възстановявали на ново, по-висше ниво от предишното. Както латинците от ботуша-полуостров, например. Такава е логиката на природата – пожар унищожава болните дървета в гората, а млади здрави семена зарити в почвата под пепелта възкръсват гората за нов по-здрав живот. Искрата на живота и прогреса никога не угасват, скъпи.

Браво, браво, много умни мисли се раждат понякога в хубавата ти глава! Гордея се с теб- прегърна Питър своята жена. – Не искаш ли да се присъединим към гуляйджиите?

– Защо не? Но не забравяй, че ние принадлежим на друг свят. В техния свят те ни възприемат като призраци. Можем да ги изплашим и да се разбягат.

Двамата „призраци“ се изкачиха по стълбата водеща към осветената от слънцето страна на верандата. Надяваха се слънцето да направи невидими за гуляйджийте тяхните мъгляви образи. Седнаха на една маса, която беше осветена добре от лъчите на горещото слънце.

– Как мислиш, да си поръчаме студена бира и нещо за мезе? – шеговито попита жена си Питър.

Как ли пък не. За да видят как бирата се стича по червата ти и се излива по дъсчения под?

– В твоята женска бездънна чанта-торба не си ли припасила нещо за пиене и ядене от нашия свят на сенките? Кафе например?

– Да, случайно съм припасила термос с кафе. Признай, че жените са по- съобразителни и по-практични от мъжете.

– Признавам, права си. А ако си припасила и нещо за ядене, то съвсем ще се съглася с твоето твърдение.

– И такова нещо има в моята бездънна торба. Ето ти една бира и джърки към нея.

Докато дъвчеше любимите си джърки и ги запиваше със студена бира – странно, че беше се запазила студена – Питър наблюдаваше пируващите местни жители, които се веселяха като че ли бяха получили коледни бонуси от своите компании. Още не ги забелязваха макар че слънцето вече беше се скрило зад облак и те станаха по-плътни и по-видими за хората от паралелния свят.

– Интересно кога ще ни забележат? И как ще реагират като видят два призрака да пият бира и кафе само на три маси от тяхната?

Като че ли предизвикала съдбата със своите думи, Евелина с ужас видя, че един от пируващите, който седеше фронтално към тях, стана силно развълнуван от своя стол. Той ръкомахаше с ръце, говореше нещо възбудено на сътрапезниците си и ги сочеше с пръст. Всички негови сътрапезници рипнаха като ужилени и впериха погледи към призраците. Десетина секунди те стояха като ударени от гръм, след което чувствата им се възвърнаха. Един от тях грабна метла, която се оказа наблизо, и осмелял от изпития алкохол както пиян войник пред атака, се втурна към уплашените призраци. Другарите му го последваха. С метла, с покривки от масите, с юмруци, осмелелите пияници разкъсаха и разсеяха мъгловите тела на духовете. Питър и Евелина почувстваха, че губят съзнание и наистина изпаднаха в несвяст. След време съзнанието им се върна в тяхните призрачни тела, неизвестно след колко дълго отсъствие от тях по скалата на местното време.

– Я, Медузата пак ни е сглобила. Ти си същата, а аз как изглеждам?

– И ти си същият, не изглеждаш по-млад и по-привлекателен. Все едно, местните аборигени не могат да те оценят по заслуга даже и да те е подмладила с 20 години. За тях ти си оставаш призрак от мъгла. За твой късмет даже е сглобила и моята чанта – пещерата на Али Баба. Ще има кафе за теб.

– Да, помислила е и за това. Умница. Предпочитам да беше забравила да ми монтира носа, а не да ме лиши от любимата напитка.

– И без нос пак ще те обичам, макар че твоят класически нос ще ми липсва. Но не забравяй – в това състояние сме временно – ухилена го успокои Евелина.

Медузата ги бе сглобила в парка пред францисканския манастир, на две крачки от големия дървен кръст. Този манастир имаше страхотно красива черква и страхотно красиви градини. В него живееха религиозни отшелници от братството на францисканския орден.

– Питър, да идем да видим черквата, от която винаги съм се възхищавала. А и не е зле да поговорим с монасите.

Евелина, как ще поговорим с монасите, като нямаме звукова комуникация с техния свят? Впрочем, те не са монаси. Братята от ордена не са задължени да водят стриктен монашески живот, свободни са да решават как да служат на Бога. Разбира се в рамките на техните норми. Те се издържат главно от дарения на богати хора и от дарения на църквата. Не работят в градините на манастира, наемат работници отвън – главно нелегални емигранти.

Монаси са, не виждам разлика. Живеят в манастира, носят раса от грубо сукно, не работят, молят се. А дали вярват в призраци?Питай ги ако ти стиска.

– Бих ги питала, но няма да ме разберат. И все пак, защо ни доведе тук Медузата?

Много добре знае, предполагам, че съм посещавала този манастир хиляда пъти.

– И аз си задавам същия въпрос. Какво търсим тук ? Медузата едва ли ни е довела тук просто на екскурзия. Нещо важно крои.

Докато се чудеха какво да предприемат по-нататък, те бяха заслепени от много ярка светлина идваща от внезапно появило се пред тях овалнно тяло увиснало на два метра над земята и на три метра пред тях.

– Медузата! – изкрещя Питър.

– Милата! – прегракнала изстена Евелина.

Блясъкът на Медузата поспадна и на нейното пулсиращо тяло се отвориха стотици очи вперени всичките в стреснатите от уплаха и вълнение съпрузи.

Медузата се поиздигна на още един метър над терена и бавно заплува по посока на черквата. Очите й премигнаха няколко пъти вероятно приканвайки Питър и жена му да я последват. Те така и направиха. Съпрузите пътешественици не бяха сами в парка пред манастира. Оцелели хора от града прииждаха на групи за сутришната меса в катедралната черква. Защото това беше наистина сутрин по тукашния ход на времето. За учудване беше, че никой от богомолците не реагираше на странната двойка призраци и водещата ги пред тях ярка звезда.

– Не ни виждат. За безопасност Медузата е изключила нашето и своето осветление и ние сме за сега невидимки – коментира Питър.

На десетина крачки преди главния вход в катедралата Медузата направи рязък завой наляво и се насочи явно към вътрешния двор на манастира, където бяха жилищните помещения на братята-франсисканци и градините на манастира. Защо ли прави това? Нима иска да срещне нашите пътешественици от паралелния свят с братята монаси? Ако е така, то как мисли да установи контакт между представителите на двата свята? Само с гледане файда няма.

Но да продължим „по стъпките“ на Медузата и оставим настрана нашите гадания. Медузата заведе гостите призраци в помещение, което вероятно служеше за болница на манастира. По протежение на три от стените на голямото болнично помещение имаше устроени закрити с платно стаички-палати за покой на болните. Третата стена се използваше за медицински прегледи и обработка на рани , а вероятно и за леки операции. В единия край на стената имаше кабинет за лекарите и сестрите-монахини. Тази стена беше глуха, без прозорци. На другите три стени имаше прозорци за всяка отделна стаичка-палата.

Медузата направи три-четри пълни кръга под тавана, както това го правят кучетата преди да легнат на леглото си на пода, и увисна неподвижно пред една от болничните стаи-палати. След което нейните многобройни очи започнаха да мигат с честота десет мигания за секунда. Това беше ясен сигнал за Питър и Евелина, че зад платнената завеса закриваща болничната палата има нещо, което е от голям интерес за тях. Без да чакат разрешение от медиците на реалния свят, двамата дръпнаха завесата и вторачиха призрачните си взори към вътрешността на палатата. Това което видяха там ги смая и втрещи. В стаята имаше три тесни болнични кревата, на които лежаха трима превързани от петите до главата пациенти, а между тях сновеше жена на средна възраст също бинтована, но ходеща и в състояние да обслужва тримата тежко ранени пашкули. Окопитала се от първоначалния шок, Евелина издвика с треперещ от вълнение глас:

– Питър, това са нашите деца. – Ръцете й трепереха, краката й бяха като пълни с олово.

– Те са наистина. Не виждам добре лицата на тримата лежащи, но това е Клаудия, която ги обслужва.

Над всяко легло имаше табелка с информация за болния. Прочетоха: Джанет Хаммер…, Сузана Бейкър…, Питър Хаммер… Какво беше станало с останалите членове на семейството – синът им Джордж и зет им Дейвид? Живи ли са? Кого да попитат, как да попитат? Не чакаха дълго – завесата отново се приповдигна и в палатата влязоха Джордж и Дейвид – живи, с леки наранявания.

– У-у-х, слава тебе Господи! Живи са – с облекчение каза Евелина.

– Все още не ни забелязват. Така са се шашардисали, че не могат да ни отличат от бялите пердета на прозорците. А може и още да сме невидими за тях.

– Едно ми става ясно – тръгнали са всичките към нас, и тук, в Санта Барбара, са катастрофирали или са попаднали в природно бедствие. Само на час път от нашата къща! Как да разберем какво се е случило с тях? Макар че това не е толкова важно за нас сега. По-важно е да разберем в какво състояние се намират тримата ранени на леглата. Питър замълча за минута-две и след като се почеса по главата каза:

– Случайно да ти се намира флумастер в твойта бездънна чанта? И хартия?

– Всичко имам там. И баба ти да беше жива, и тя щеше да е в торбата ми – с усмивка отвърна Евелина и извади тефтер и черен флумастер от торбата. – Да ти се е припило кафе?

– Не ми е до кафе сега. Дай тефтера – раздразнено каза Питър.

С едри, два пъти удебелени букви, Питър написа следната бележка: „Ние сме тук в стаята – баща ви Питър и мама Евелина. Ние изглеждаме като силно разредени призраци. Нас може и да не виждате, но постарайте се да видите и прочетете бележката. Докара ни Медузата. И тя е тук в стаята – някъде се рее невидима под тавана.“

Питър прикрепи, доколкото му стигаха силите на призрак, бележката към огледало, което се виждаше откъм леглата. След малко Медузата пусна сноп светлина, който освети бележката в призрачен мъртвешко-сив цвят. Буквите станаха видими и за реалните хора в стаята и за призраците. Джордж откъсна бележката от огледалото и я прочете на глас. Двама от ранените се размърдаха и се опитаха да седнат на леглата си. Всички бяха много развълнувани, оглеждаха внимателно всички кьошета на палатата, ръкомахаха и сочеха с ръце там дето им се струваше, че се спотайват призраците на техните родители. След като нищо определено не видяха, Джордж написа отговор с тъмен флумастер на бялата стена до огледалото: „Не ви виждаме за съжаление. Но вярваме, че сте тук. Ние попаднахме с вана по невнимание в дълбок ров, причинен от земетресение, недалеч от тук. Добри хора ни измъкнаха от рова и докараха тук в болницата на манастира. Най-тежко са ранени Сузи и Джанет. Сузи е все още в кома. Питър има два счупени крака, но главата и останалото му тяло са окей. Джанет е ранена в гърба и в главата, трудно й е да се държи на краката си, поради това лежи. Сестра ми Клаудия също е ранена, но не сериозно. Непрекъснато е до леглото на Сузи, помага и на Джанет и на Питър. Ние с Дейвид живеем в стаичка благородно предоставена ни от настоятеля на манастира. Това е накратко за нас. Има ли начин да ви видим и чуем гласовете ви?“.

Питър написа нова бележка: „Понякога ставаме видими за околните във вашия свят. Но не можем да установим звуков контакт с вас. За сега ще си пишем бележки. Тръгнахме от къщи с надежда да ви открием някъде по пътя към нас. Последният път по телефона ни казахте, че такива са вашите намерения. Води ни Медузата, която ни показва с червена линия на таблото в колата маршрута, по който е безопасно да се кара. Червената линия ни доведе до Санта Барбара. Оставихме колата на паркинг до океана и продължихме пеша. Убедени бяхме, че Медузата ненапразно ни спря в Санта Барбара. И ето ни тук. За съжаление не можем да ви вземем с нас – ние тук сме безтелесни духове- призраци. Колата ни също.“

Нова бележка от Джордж: „Като укрепнем физически можем да се опитаме да стигнем до вас. Все някой ще ни услужи с превозно средство. Проблемът е как да знаем по кои пътища да минем. Казват, че всички пътища в Калифорния са разбити и непроходими за коли, даже за пешеходци. Но вие сте се добрали до Санта Барбара и то без проблеми. Значи има как. Медузата ни игнорира, обаче, помага само на вас. Как виждаш нещата?“

„Как виждам нещата? Ето как. Ние с майка ти се връщаме в нашата къща насочвани от червената линия. Безопастният маршрут е записан в паметта на компютера на колата. Организираме реално пътешествие до Санта Барбара, в реалния свят, в който и вие живеете, и с реална кола. Ще тръгнем с нашия 9-местен ван. Той се движи с гориво, но ние имаме голями запаси от бензин в къщата. Отзад на вана щи има легла за Сузи и другите двама на легло. Ще вземем и лекарства. Знаеш, майка ти е цял доктор. Даже операция от апендецит може да направи в домашни условия. Чакайте ни и оздравявайте по-бързо. Дано Сузи излезе от кома скоро.“

В това време Медузата беше станала видима и осветяваше писмата на двамата. След последното писмо на Питър тя изписука рязко и прожектира на огледалото безопасния маршрут до къщата на Питър и Евелина. Джордж съобрази защо Медузата му изпраща този меседж и снима със смартфона си маршрута показан на огледалото.

Той написа отново: „Втори вариант е ние да дойдем до вас. Ще осигорим кола за всички нас. Безопасният маршрут го имаме вече“.

Тук сеансът на реалните роднини и призраците-родители прекъсна. Медузата премигна за последен път и изчезна като дим разсеян от силен вятър. Изключи и съзнанието на духовете Питър и Евелина. Миг след това те се материализираха като реални хора в къщата си. Питър отвори очи и попита Евелина, която седеше на стол до него:

– Това сън ли беше или видение? Много реално беше, обаче. И кафето беше много вкусно – каза Питър и почеса оплешивялата си глава. – Ще включа видеокамерата в гаража да видя дали квантовата ни кола е там. След малко извика със силен глас: – Там е, майка й стара!

– За какво говориш, Питър? Десет часа ти бълнуваше и споменаваше имената на децата. Аз бях до теб през цялото време.

– Няма значение. Имах пророчески сън пратен ми от Медузата. Знам какво се е случило с децата и къде да ги намерим. В Санта Барбара са. Ранени са, но всички са живи. Сузи е в кома. Тръгваме да ги приберем.

Разказа й и за хипитата.

Три дни инвалидът Питър с помоща на жена си работи по подготовката на вана за ново, този път реално, пътуване до Санта Барбара. В задната част на вана обзаведаха терапевтично легло за внучката Сузи. Две от по-задните седалки отпуснаха назад така, че ранените още на легло Джанет и Питър да се чувстват достатъчно комфортно в полу- легнало положение. Евелина подготви шкаф с лекарства и превръзки. За всеки случай взе някои прости хирургически инструменти – всичко може да се случи с тежко ранени пациенти. Приготвиха сандвичи, заредиха хладилника във вана с деликатеси и плодове, взеха термоси с кафе и чай, бутилкова вода, сокове и бири. Но не и тежък алкохол. Резервуарът на вана беше зареден до дупка с бензин за преход от 400 мили. Такива приготовления се правеха като за дълго пътуване, макар че от Санта Барбара ги отделяха я има, я няма, петдесет мили . Но страх душа пази. А ако пътната обстановка се беше променила?

– Евелина, как мислиш – да приготвим пакет с храна и бира за хипитата? Предишният път много ги изплашихме с нашия призрачен вид, заслужават да получат подарък от нас за преживяния по наша вина страх.

Съгласна съм. Можем да подарим и чисто бельо, сапун и червила на смърдящите от мърсотия хипарки – шеговито отговори Евелина.

Те си ги заслужават.

– Питър, ти си философът в нашето семейство, а и признат първи философ в света.

Защо й беше нужно на Медузата да разиграва такъв фарс с виртуално пътуване до Санта Барбара? По-просто би било да беше ни организира реално пътуване до там с нейни указания за най-безопасен маршрут. По такъв начин бихме си спестили още едно рисковано пътуване по терен силно разрушен от природни бедствия. И за едно бихме прибрали и децата от болницата на франсисканския манастир.

– Аз също си задавам този въпрос. Медузата не върши излишни неразумни ходове, когато нашата безопастност е поставена на сериозно изпитание. Тя не обича да рискува. Нашето виртуално пътуване беше за разузнаване – да разберем къде са ни децата. В едно реално пътуване ситуацията може рязко да се влоши всеки момент поради това, че природните разрушителни сили все още не са стихнали. А тя не е в контрол над тях, нито пък може да ги предвиди. Ако виртуалният човек-призрак се сблъска с такова рязко влошаване на външните условия, то е възможно неговото ефемерно тяло да се разкъса и да загуби разум. Както това стана в мексиканския ресторант в Санта Барбара. Медузата едва ли е очаквала това да се случи. Но виртуален човек може да бъде възкръснат, за реалния това е невъзможно. Това повторно пътуване, вече реално, крие много по-малки рискове за нас защото ние знаем вече безопасния път и знаем какво ни очаква по него. Така мисля, но Медузата може да си има и други съображения, които не ми идват наум засега. Ще видим.

– Вече приготвихме вана за път. Кога мислиш да тръгваме?

– Нека поизчакаме още два-три дни за да дадем възможност на децата да си позакрепят потрошените тела и да са готови за път през разрушената Калифорния – предложи Питър.

– Ако чакаме дълго,то може те да ни изпреварят. Да пристигнат тук преди ние да сме се отправили на път – логично отговори Евелина.

– Какво по-добро от това? Та нали това искаме – да ги видим живи и здрави в нашата къща-крепост.

Да, така е. А какво е станало с телата на Рикардо и Мария? Имаме морално задължение към тях да ги погребем по християнски. Те бяха ревностни католици.

За нас е опасно сега да ходим в къщата на слугите. Нека изчакаме по-младите и по-здрави мъже от семейството. А и по двора е опасно да се ходи. Чудя се как не са ни нападнали до сега и нас тези зверове?

Медузата!

– Възможно е вече зверовете, които разкъсаха и убиха Рикардо и Мария, да са ни изпреварили. И лешояди кръжаха над имението когато открихме техните мъртви тела. А и прегладнели плъхове – видяхме такива да бягат от къщата на слугите.

– А какво бихме казали на синовете им, ако се върнат да видят родителите си? Че сме оставили телата на убитите им родители да ги оглождат зверовете наместо да ги погребем? Дай Бог да са живи синовете им – много добри момчета са – прекръсти се Евелина.

В къщата имаше достатъчно много помещения да разквартироват цяла рота войници заедно със семейните им офицери и походните кухни. За Сузи приготвиха просторна болнична стая свързана с вътрешна врата към спалнята на родителите й Клаудия и Дейвид. Евелина измъкна от склада за медицинско оборудване болнично терапевтично легло и го монтира до стената срещуположна на вратата водеща към спалнята на родителите. Оборудва маса с нужните медицински приспособления. Шкафове с превързочни материали и лекарства бяха монтирани на стените. Електронно оборудване за непрекъснато следене на пулса и кръвното налягане също бяха инсталирани. Кислородна бутилка, системи за интервенозно хранене и вкарване на лекарства допълваха болничния вид на помещението. Навсякъде живи цветя.

За Джанет и Питър Младши бяха оборудвани стаи с терапевтични легла и шкафчета, както го правят в истинските болници. Тези стаи бяха в близост до спалнята на старите родители, защото Евелина имаше намерение да ухажва снаха си и внука си денонощно.

За здравите, леко ранени, мъже Джордж и Дейвид също приготвиха самостоятелни стаи. На тях се възлагаше главно техническата подръжка на къщата и безопастността на обитателите й.

Кухнята и трапезарията бяха толкова просторни, че можеха да обслужват и поемат коледно парти на 40-членната администрация на компанията на Джордж, ако се наложи. Тук работа за Евелина за сега нямаше. Нямаха вече домашни помощници, но членовете на семейството не бяха разглезени буржоа – можеха да вършат всякаква домашна работа с умение и желание. И така, на третия ден след завръщането на виртуалните пътешественици, голямата къща беше напълно готова за приемане на новите й обитатели. Оставаше само едно – новите обитатели на голямата къща да пристигнат живи и здрави в нея.

-Евелина, утре тръгваме по посока на Санта Барбара. Знаеш какво ни трябва за по път. Този път сме реални пътешественици, можем да пием бира и кафе в оцелелите работещи заведения в Санта Барбара. Ванът е подготвен за път, даже съм взел 4 нови гуми.

– Значи, тръгваме утре. Аз съм готова с къщата и провизиите за по път.

Медузата пак, независимо че знаеха вече безопасния маршрут към Санта Барбара, ги направляваше чрез червената линия показвана на монитора на GPS системата. Беше възможно ново изменение на пътните условия в страна, която цялата беше разорана и продължаваше да се тресе, макар и с по-малка честота и интензивност отколкото преди. На две места по маршрута се наложи да поемат по път различен от предишния червен маршрут. Не разбраха защо.

Пак минаха през ранчото на хипитата. Те си бяха там, същите, без изменение, откакто ги оставиха призраците преминали през тяхното примитивно ранчо преди една седмица. Кокошките бяха пуснати на воля и кълвяха каквото видеха годно за храна на двора, козите обикаляха наоколо и обгризваха останалите листа и крехки стебълца на храстите, прасето квичеше гладно в кочината. Незаконните мърляви съпруги на хипара- мъжкар плевеха градинката с полу-живи зеленчуци, а той беше зает с ремонт на полу- срутения покрив на колибата. Хипарска идилия достойна за увековечаване от четката на велик художник. Да сте видяли в художествените галерии и музеите картини изобразяващи живота на тези самоотлъчили се доброволно от цивилизацията хора? Аз не съм. На кой му е грижа за тях?

Питър спря вана в предния край на отъпкания чакълест двор. Поздравиха отдалеч домакините. Първата реакция на хипитата жени беше да се разпищят истерично и да хвърлят мотиките. Хипарът-мъжкар изпусна теслата от изненада и скочи от саморъчно направената стълба.

– Не се страхувайте от нас. Ние само минаваме оттук защото само през вашето ранчо е възможно да се мине напред. Не ни ли помните? Преди няколко дни ние минахме през вашето ранчо, но изглеждахме като призраци.

Хипарят, окопитил се от изненадата и страха, отговори:

– Как да не помним страшните призраци, които здравата ни наплашиха. Мими от тогава заеква, а на Люси всяка нощ се присънват кошмари с призраци, които цяла нощ я гонят. И моята нервна система от тогава е силно разтроена. Вие наистина ли бяхте онези призраци? Как става това? А сега какви сте?

– Сега сме нормални човеци и за компенсация на страха, който разби вашата психика ви носим подаръци.

Тримата хипита видимо се оживиха.

– Би било много мило от ваша страна да помогнете на бедствуващите гладуващи хипита – изчурулика по-младата хипарка.

– Ще ви подсигурим с храна и с други необходими неща, но ни помогнете да ги разтоварим от колата. Както виждате аз съм инвалид. Мога да карам кола, краката са ми окей, но кръстът ми е скован.

Хипитата радостни дотърчаха до вана. Евелина беше предварително приготвила пакети за тях.

– Приготвили сме храна за вас и за животните ви. А и някои най-нужни лекарства и медицински принадлежности. За жените бельо, сапун, шампоани, мазила. Нови дрехи за всички. Ще ви покажа кои пакети са за вас – каза Евелина.

Хипитата разтовариха набързо своите пакети от вана и отнякъде дотътриха ръждясала ръчна количка, на която натрупаха неочакваните подаръци.

– Не всички са щедри като вас. Тук много рядко някой се отбива да види как живеят бедните хипита – сълзливо рече по-старата хипарка.

– А как станахте хипита? – обърна се към мъжкара Питър.

– Е-е-е, дълга история. Четяхме и слушахме много истории за свободата на личността, дрога – нали разбирате, естествено и мързел, всичко това ни прати на улицата с китара и трева в торбата.

– А как се справяте с прехраната в това мизерно ранчо? От къде си набавяте питейна вода? – попита Питър.

Гладуваме. Зад колибата има малко изворче с прясна студена вода. Заради изворчето решихме да се установим за постоянно тук. Храна доставяме малко от градинката, малко от животинчетата, ловим риба, някои хора се отбиват при нас от любопитство и ни оставят по малко храна. Така оцеляваме. Предпочитаме свободата на хипарския живот пред чревоугодничеството на задоволения с храна градски жител – роб на капиталистическата система. А сега ви каним на гала хипарски обяд. Виното от вас. Правим прекрасно козе сирене, имаме козя пъстърма, може да заколяме прасето – то и така дълго няма да изкара. За прасето трудно се осигорява храна напоследък. Кокошките и козите все нещо намират по тези сухи хълмове. Имахме и куче, но то умря от глад.

– Приемаме с удоволствие поканата. Ще опитаме вашето „прекрасно“ козе сирене, но нека хапнем и от наша храна. Имаме студена бира в хладилника.

Евелина и съпругите на хипара спретнаха хубав обяд. Хипарят донесе козе сирене и пастърма, наточи студена вода от скритото зад колибата кладенче.

– Преди с жените се веселяхме много добре – имахме китара и танцуваме вечер. Китарата отиде, силите ни напускат. Даже секс вече не правим. Само се стараем да оцелеем за по-дълго – изповяда се хипарят под въздействието на изпития алкохол.

– Защо не кажеш че китарата си отиде счупена от моята глава – злъчно му напомни по-младата му спътница.

– Какво значение има как си е отишла. Няма я вече, а проклетата ти глава е все още на раменете ти и продължава да ме ядосва – зло отговори хипарят и удари със все сила дланта си по паянтовата маса.

– О-о-о, това не е хубаво – рече Евелина. – Ако съпругът ми само веднъж ме бе ударил по време на брака ни щях да го напусна. Ето защо не трябва да се прекалява с алкохола. В края на краищата жените страдат най-много от пиянството на мъжете си.

Аз не пия, откъде тук алкохол? Но като пина малко ставам друг човек. А този друг човек обича да пие и ме излага пред хората. Това е една от причините да стана хипи. Впрочем, вчера същите думи срещу употребата на алкохол чух от една дама.

Каква дама в това изолирано от света ранчо?- попита Питър.

Още не е станала дума за вчерашното посещение на такива като вас пътешественици, които твърдяха, че нашето прекрасно хипарско ранчо е станало единствено място в околността, през което е възможно да се мине с кола на юг. Ако е така, то скоро можем да открием ресторант и мотел за преминаващите пътници и да забогатеем. Ха-ха-ха.

А как изглеждаха те? – попита заинтригован Питър.

С ван като вашия, трима ранени омотани с бинтове пътници лежащи във вана, двама мъже ранени, но слабо, и дамата, за която стана дума. Дамата се представи като Клаудия.Мили Боже! – хвана се за сърдцето Евелина. – Кога минаха от тук, кога си тръгнаха?

– Вчера по обяд. Но нищо не ни оставиха за ядене. Стиснати хора.

Евелина скокна от масата като пантера видяла наблизо антилопа и забута бързо- бързо количката на Питър към вана. След като го настани на седалката на шофьора, те незабавно потеглиха назад към имението си без да дадат никакви обяснения на слисаните хипита.

– Какво им стана? Рипнаха като че ли ги нападнаха пчелите на цял кошер зарязвайки вкусния обяд – рече хипарът.

– Нещо свързано с хората от вчерашния ван – отговори по-съобразителната му възрастна съпруга.

Питър и Евелина пътуваха на юг силно притеснени за съдбата на децата си. Следваха новата червена линия, без да съобразяват дали тя съвпадаше с предишната. Мълчаха сковани от страх и лоши предчувствия. Околният пейзаж не предвестяваше нищо добро за очакванията им за лек обратен път към имението. Като че ли тази благословена преди великото бедствие от Бога земя, беше загубила статуса си на защитена територия от антропния принцип. Зелената преди природа на крайбрежна Калифорния беше изподрана и разпокъсана от зли природни сили изпратени директно от Ада. Бог бе отстъпил върховенството си над тази земя на Дявола. За какви грехове? За алчността на супер-богатите сноби, чиито луксозни многомилионни къщи-палати построени на едно от най-красивите крайбрежия в света, дразнеха очите на Добрия Бог? Или за дързостта и наглостта на същите супер-богати сволочи да се мислят за абсолютни господари на света и да правят неща в разрез с космическия морал даден на хората от Върховния Управител на Света – Бог? „Так им и надо“ – казват руснаците. Но от великото бедствие страдаха най-вече обикновените хора, а не сволочите супер-богаташи. Питър и Евелина също бяха приказно богати, но откритията на Питър дадени му от Бога бяха нужни на всички – бедни и богати. Квантовата енергия беше дадена от Бога за оцеляването на цивилизацията в условията на жестоките природни бедствия. Оцелялите от апокалипсиса на пред-последното великото бедствие хора щяха да възродят човешката цивилизация и да я превърнат в ново качество – истински демократична и справедлива за всички хора цивилизация. Това няма да е шантавият комунизъм на Маркс и Ленин. Общество без милионери и милиардери, без жестока експлоатация на работещите, без корупция,… Нов космически/глобален морал ще бъде установен като основен задължителен закон за всички граждани на човешкото общество Закон на Справедливостта! Закон под контрола на самия Бог! Ще бъде установена социално-икономическа система на „царството небесно“, без вмешателство на Дявола, както беше до сега! Парите и алчността да ги притежаваш в голямо количество е този проклет Дявол, който ни тласка да нарушаваме морала даден ни от Бога. Дяволът ще бъде натикан в дълбока пропаст, от която няма излизане за него! Казано съвсем алегорично!

– Питър, страх ме е даже да си го помисля, защото съм малко суеверна. Страх ме е да дръпна както се казва дявола за опашката, ако си помисля, че всичко това е кошмар, че нищо страшно не се е случило с децата ни, че те са се просто отбили някъде по пътя да дадат малък покой на по-тежко ранените Сузи, Джанет и Питър Младши. Как мислиш ти – защо сме се разминали, до нашата къща не е толкова далеко от ранчото на хипитата.

– Ако разсъждаваме без да влагаме желания и чувства, казано по-просто – логически, то най-вероятно е да се е случило нещо неприятно по пътя им между ранчото и нашата къща. Не е задължително да е фатално за живота им. Я някоя скала е паднала на пътя и им е попречила да продължат, я някоя нова дупка се е отварила на пътя или непреодолима за вана им цепнатина – резултат от ново земетресение, я друго нещо, което не ми идва сега наум. За съжаление те не са водени от Медузата, а следват маршрута, по който ние пътувахме към Санта Барбара преди седмица като го смятат все още за безопасен.

Какво да правим тогава? Може пак да се разминем, защото ние следваме безопасния маршрут посочван ни от Медузата. А те следват стария безопасен маршрут, който вече може да не е безопасен.

– Не знам. Интуитивно чувствам, може би мое внушение да е, че Медузата ще ни даде сигнал как да постъпим за да ги открием.

– А може и да не ни даде такъв сигнал. Тя е задължена теб да пази, и мен барабар с теб, но не и децата ни – скептично и през сълзи каза Евелина.

– Нямаме друг избор – продължаваме напред до получаване сигнал от Медузата. Ако има някаква логика в това пътуване, то както ни заведе до децата в Санта Барбара, така ще ни заведе до тях отново, където и да са те сега – твърдо заяви Питър.

Продължаваха напред по указания маршрут като се стараеха да оглеждат внимателно местността наоколо. Питър гледаше напред и наляво, Евелина напред и надясно. Караха бавно. Понякога диви животни пресичаха пътя им, по-диви и по- уплашени от преди времето на великото бедствие. Преминаха през изгоряли територии лишени напълно от живот. Черна пепел покриваше земята придавайки й тъжен погребален вид. Мъртвило!

– О-о-х, най-после стъпихме на „еденицата“ – с облекчение каза Питър. – Тя пресича населени места, където може да очакваме да получим информация какво става по света, а и може за разберем дали децата са преминали оттам.

– Дай Боже, дай Боже – обнадеждена промълви Евелина.

След десетина минути наистина излезоха на малко населено място, по-точно на плаца с мотели, ресторанти и бензиностанции. Не се виждаха следи от сериозни разрушения. На информационните табла на всички бензиностанции пишеше: out of fuel. Мотелите, обаче, имаха свободни стаи. Така поне показваха светещите неонови реклами пред офисите им. Питър паркира вана пред един от мотелите. Офисът беше отворен и зад приемното бюро седеше мустакат мъж, който изгледа Питър и Евелина с такова изражение на лицето си сякаш мечки бяха влезли да искат свободни стаи за пренущувка.

– Добър ден, господине. Ние не искаме да отсядаме в мотела ви, но моля ви да ни осведомите за някои неща. В беда сме, бихме искали да се свържем с полицията или с някакво държавно учреждение – изтреля като картечница въпросите си Евелина.

От полицията ни е наредено да приемаме всички, които желаят да се настанят в мотела. Безплатно. До сега такива желаещи не са се появявали. Вие сте първите след голямото земетресение, които влизат в този офис. Какво е станало с вас, изглеждате много отпаднали, бледи, разтревожени.

Казах ви вече какво искаме, търсим помощ от полицията – вече по-спокойно обясни Евелина.

Тук полиция няма. След около 5 мили по еденицата има отбивка към най- близкото от тук градче. Там има полиция. Не съм сигурен, обаче, че пътят към градчето е в добро състояние за коли.

Добре, благодаря. Последен въпрос: да сте видяли случайно вчера да минава през вашата плаца ван с ранени хора в него?

– Не мога да си спомня да съм виждал ван вчера, а и едва ли бих могъл да го видя от моя офис. Питайте в ресторанта отсреща – те също са задължени да обслужват гладни закъсали хора като вас. Всички неразрушени бизнеси в обслужващата сфера са мобилизирани като във военно време. Ако собственик на заведение откаже да обслужи изпаднал в беда човек, то може да получи и куршум в гърлото. Ако има наблизо някой от полицията да го гръмне, разбира се. По-добре стоите далеч от полицаите. Те са получили право от държавата да стрелят на месо ако преценят че имат работа с бандит, без съд и присъда. Гледайте да се оправяте сами, не ви трябва тлееща бомба в гащите – изкиска се истерично рецепционистът доволен от своята шега.

В ресторанта отсреща имаше няколко клиента, които дъвчеха и сърбаха мълчаливо госбите сервирани им от унили несмеещи се сервитьорки. Питър дотърколи количката си до бара и учтиво попита бармана:

– Извинете, влязохме във вашия ресторант не за ядене, а за информация, която бихте могли да ни дадете.

Бира няма.

Не искаме бира. Искаме информация – раздразнено, но учтиво, повтори молбата си Питър.

– Тук сервираме ядене, а не информация – грубо отговори барманът.

Ядосана Евелина се намеси:

– А не искате ли синът ми, който е във вана, да си поговори с вас като мъж с мъж? Но ви предупреждавам – той има пистолет и е много нездържан.

– Какво желаете да узнаете от мен? – пребледнял изпелтечи барманът.

Само едно нещо – видяли ли сте, вие лично или някой друг от тази тъжна плаца, да минава оттук вчера ван с ранени хора?

– Да, видяхме такъв ван. Мери, – извика една сервитьорка барманът – кажи на тези господа какво те питаха вчера двамата мъже от вана.

Сервитьорката се отзова веднага на заповедта на шефа си:

– Аз тъкмо идвах на работа и те ме спряха пред ресторанта. Питаха дали зная от хората минаващи през плацата какво е състоянието на пътищата в околността. Дали са проходими в южна посока по-специално. Питаха ме още дали ван със стар инвалид и възрастна дама са минавали оттук наскоро. Мисля, че за вас питаха. Друго нищо, доколкото си спомням. Отпердашиха веднага по еденицата на юг без да се отбиват в ресторанта.

– Благодаря ти много, мило момиче – усмихна й се ласкаво Евелина. Продължиха по „еденицата“. До къщата им оставаха не повече от 20 мили.

Някъде в тази малка зона бяха заседнали по някаква причина децата и внуците им. Но какво ги беше спряло? Спираха на всички места, където имаше живот. Питаха хора в работещите заведения, питаха случайни пешеходци, чукаха на вратите на къщи където имаше живи хора, оглеждаха внимателно катастрофирали от природни бедствия коли, надничаха в ями и разседи образувани в резултат на нови земетресения, ровеха в пепелта и останките на изгоряли коли,… Нищо. Червената линия ги беше извела вече на второстепенен път, по който не бяха минавали преди.

– Непознато ми е наоколо. Отдалечихме се и от крайбрежието – коментира глухо Питър. – Ако можех да ходя щях да обшаря надлъж и нашир цялата тази малка територия, където най-вероятно са закъсали децата. Но не съм, а и ти едва ходиш.

За съжаление. Дали да продължаваме по червената линия? Тя ни насочва по безопасен път, но децата едва ли са го следвали. Ти си по-умният, какво да правим сега? В безисходица сме, как мислиш?

– Да поспрем и да съберем на куп разстроените си мисли. Налей ми кафе и ми дай сандвич, ако обичаш. Знаеш, когато съм много ядосан апетитът ми силно нараства.

Спряха вана на една естествена площадка край пътя. Евелина помогна на Питър да излезе от колата и го устрои в инвалидната количка. Тя седна на сгъваемо столче до него и му сервира кафе и сандвичи на масичката към количката. Двамата пиеха кафето машинално, без охота, а погледите им рееха наоколо без да схващат какво виждат. Бяха преуморени физически и от силни емоции. Очите им се бяха наситили на грозните картини на опустошението и царящата унилост в природата. Чувствата им бяха притъпени до такава степен, че вече не изпитваха острото желание отпреди да търсят неуморно следи от тяхните деца. Бяха се предали без да осъзнават това. Както давещият престава да се бори за своето спасение мигове преди смъртта. Евелина изпадна в транс, вече не чуваше и не реагираше на това, което й говореше Питър.

– Евелина, дали си въобразявам, че чувам смартфонът ти да звъни от твоя джоб?

След като жена му не реагира на неговите думи, Питър я разтресе за раменете.

Какво, какво се е случило? – стресна се влезналата отново в чувства Евелина.

– Чувам, че телефонът ти звъни.

Евелина бързо измъкна телефона от джоба на якето си и го долепи до ушите. Чу само писукане. Никой нямаше насреща.

– Бързо в колата – изрева Питър.

В колата ги чакаше изненада – червената линия беше отново ударила в точка и пулсираше.

– Медузата ни дава сигнал, че децата са някъде наблизо. Така беше и в Санта Барбара – развълнувано каза Питър.

Сигурно си прав. Ти стой в колата и я пази, а аз ще пообиколя наоколо – предложи Евелина.

– Вземи пистолет със себе си, може да ти потрябва за защита от хора или зверове.

– Ами ако гръмна по погрешка някой от нашите? Знаеш какъв калпав стрелец съм. Няма да взема огнестрелно оръжие. Но нож може да взема. Може да се наложи да срязвам нещо.

Евелина взе със себе си малка раница с някои неща, които смяташе, че могат да й послужат при обиколката на зоната около площадката и за първа медицинска помощ. Първо се насочи напред по пътя като се оглеждаше встрани за следи от катастрофа. Като измина около два километра напред тя срещна разкъсване на асфалтовия път и на терена около него. Евелина изследва всички ями и по-големи пукнатини наляво и надясно от пътя. Нищо не откри.

„Едва ли са катастрофирали преди това място. Не е разумно да проверявам местността назад към вана. Явно в тази зона земята се е тресяла наскоро, следите от земетресение изглеждат много пресни. Предчувствам, че нещо им се е случило някъде наоколо“ – мислеше си Евелина.

Седна да си почине и си наля чаша кафе. Заслуша се в шума на вятъра. Очите й може да не й служеха добре, но слухът й беше феноменален. Чуваше като слон. Евелина не само чуваше от далеч звукове, но и различаваше техния източник. Даже насън да чуеше скърцене на под в някое от помещенията на тяхната голяма къща тя знаеше откъде идва този шум и се събуждаше. За да се наспи Евелина запушваше с тампони ушите си преди да си легне. На Питър беше забранила да включва звука на телевизора. Той го слушаше чрез слушалки. Това нейно качество я правеше идеална хрътка- следотърсач на звукове. Но тази хрътка използваше ушите си, а не носа си, както го правят кучешките хрътки. Евелина пиеше кафето си, но не преставаше да следи местността за специални звуци. Тя въртеше главата около врата си и покриваше със своя слухов радар ъгъл от 140 градуса. Останалите градуси на пространството също бяха под нейното слухово наблюдение, но с по-малка интензивност на възпрятието. По-добре нещо отколкото нищо. Най-после, след като беше изпила още една чашка кафе, нейният радар засече слаб звук наподобяващ стенание на човек. Насочи взор в посоката на звука и видя голяма скала неестествено надвесила се над нещо като долчинка. От нейната позиция не можеше да се види какво точно имаше там. Стана и тръгна към обекта. На стотина метра назад по еденицата Евелина видя отклонение – черен път – който водеше към скалата. Сърдцето й биеше до полуда – чувстваше, че нещо важно се скрива зад скалата.

„Защо са се отклонили от по-удобния асфалтов път? Мисля, че нещо ги е уплашило напред и са предпочели черния път като по-безопасен. Поради настъпилите промени на терена в резултат на нови земетресения, след плацата с мотелите и заведенията, на която бяхме с Питър, те едва ли са следвали картата на червената линия, която им даде Медузата в манастира. Не си спомням да сме минавали оттук. Когато пътувахме първия път към Санта Барбара през цялото време виждахме отляво океана. Сега не го виждам.“

Когато наближи въпросната скала Евелина видя в подножието й счупен калник от кола, парчета от строшен фар, и следи от боя по наранената грапава повърхност на скалата. Но стенание вече не се чуваше. Вече тръгнала да заобикаля скалата тя се сблъска с човек излизащ из-зад скалата. От изненада тя едва не припадна. Мъжът, с когото се сблъска беше нейния роден син Джордж.

– Д-ж-о-о-о-р -д-ж, сине мой, здрав ли си? Къде са другите? Боже мой, Боже мой, татко ти така ще се зарадва. Той ни чака във вана недалеч от тук.

Джордж беше не по-малко изненадан и скован от емоции от неочакваната среща с майка си. Прегърнаха се и се целунаха. Развълнуван той промълви с разтреперан глас:

– Мамо, как ни намери? Всички сме живи, даже Сузи излезе от кома. Но колата ни е разбита и падна в дерето зад скалата, с която имахме нещастието да се отъркаме вчера. Наоколо всичко се тресеше, този път ми се видя здрав и аз свих по него. Загубих контрол над себе си, над колата, и по невнимание ударих скалата. Колата се преобърна и се свлече в дерето. Добре че ударът със скалата уби скоростта на колата и това ни спаси живота. Е, имаме нови драскотини от това свличане надолу, но те не са сериозни. И чудо Сузи излезе от кома! Всяко зло за добро. Клаудия е на седмото небе от радост.

-Къде са те сега?

– Долу в дерето устроихме временен лагер и лазарет. Да вървим.

В дерето течеше ручей, на двата бряга на който растяха плачещи върби и някакви други широколистни южни дървета. Под сянката на върбите, на равна площадка на брега издигната на около три фута над водата в ручея, „корабокрушенците“ бяха устроили доста симпатичен лагер. От катастрофиралия ван бяха извадили леглата на ранените и всичко друго останало здраво след катастрофата. Бяха запалили огън и нещо печеха на него. Като на организиран пикник. Пикнаджиите забелязаха спускащите се по склона Евелина и Джордж и радостта им изригна в буйни викове. Първа дотича до Евелина Сузи:

– Бабо, бабенце, от кога не съм те виждала. Обичам те, обичам те. Как ни откри в този пущинак? Дядо къде е? – ронеше сълзи и се смееше шумно Сузи. – Здрава съм, бабенце, здрава съм. Голям късмет извадих, че се сблъскахме със скалата.

Клаудия прегърна и целуна майка си. От вълнение дума не можеше да промълви. Само сълзи ронеше и хлипаше от радост. Дейвид прегърна и целуна тъща си също много развълнуван. Джанет и Питър се напънаха и седнаха на леглата си. Евелина ги целуна и прегърна щастлива да ги види в по-добро състояние отколкото бяха в Санта Барбара.

– Имате ли нужда от квалифицирана медицинска сестра? Тя е пред вас и е готова да ви лекува. Ако имате нужда от лечение, разбира се. Когато ви търсех наоколо чух стенание на човек. По това се ориентирах. Но както виждам, новата катастрофа ви е подействала добре. Особено на Сузи. Предлагам следното: Първо, вземате си нещата, които желаете да запазите. Второ – здравите мъже да направят носилки за Джанет и Питър Младши. Терапевтични легла имаме в нашия ван. Изобщо организирахме с Питър Старши мини-болница във вана. Имаме храна, имаме всичко. Трето – не сме далече от нашата къща. Някакви си десетина мили. Следваме червената линия показвана ни на таблото от Медузата. Гответе се, Питър Старши чака с нетърпение вести за вас. Притеснява се много. Нямаме връзка с него. Ванът е паркиран на площадка към асфалтирания път, на около една миля от тук. Четвърто – сега ми дойде на ум тази идея. По-добре е някой от здравите хора, може би аз, да отидат до площадката и да съобщат на Питър радостната вест – защо да го мъчим повече. Той може да докара вана чак до скалата. Туй последното, най ми харесва. А нужни ли са изобщо носилки?

– Ако носилките отпадат, то аз идвам с теб, мамо. Видяхме снощи да се навъртват наоколо койоти. От глад те са станали много агресивни. Прогонихме ги като стреляхме по тях. Дейвид и Питър Младши са мъжете на лагера. И двамата стрелят много добре. Ако не си много изморена да тръгваме.

– Да, тръгваме веднага – съгласи се Евелина.

Джордж се беше въоръжил с пистолет. Освен зверове, можеха да срещнат и странстващи бандити. Евелина беше не изморена, а преизморена. Но не даваше вид на изтощена до краен предел стара жена. Вървеше и не се оплакваше. След по-малко от час бавно ходене те стигнаха площадката с вана. Питър Старши едва не обезумя от радост като видя сина си и научи, че всички са живи и по-здрави отколкото бяха в манастира. Потеглиха веднага. Питър попита Джордж:

– Джордж, много съм любопитен да узная дали ни усетихте като посетихме болничната палата в манастира, където лежаха Джанет, Сузи и Питър Младши. Ние бяхме призраци тогава. Невидими за вас.

– Да, разбрахме че става нещо необичайно в палатата по записките, които си обменихме и по схемата на пътя прожектирана ни на огледалото. Догадахме се, че това е твоя работа – някое твое ново изобретение за връзка, но не смятахме, че сте ни посетили като духове. Повярвахме на схемата прожектирана на огледалото, която преснимахме, и тръгнахме колкото се може по-бързо към вас. Монасите ни услужиха с вана, който строшихме за съжаление. Дадоха ни легла за болните, лекарства, храна за по път. Ще им се отблагодарим по-късно, разбира се

– Няма проблем. Ще им дадем нашия ван и ще ги зарием с дарения.

Като пристигнаха в лагера под скалата там ги чакаха с нетърпение всички, и те бяха готови за път. Татко/Дядо Питър получи своя дял прегръдки и целувки. Измъкнаха с общи усилия по-тежко ранените Джанет и Питър Младши до скалата, зад която беше паркиран вана. Устроиха ги на терапевтичните легла, направиха лека вечеря вътре във вана и потеглиха. Шофираше Дейвид. Нямаха проблем по пътя показван от червената линия. Само след половин час влезнаха в гаража на голямата къща на семейството Хаммер.

Това е. Новелата свършва тук!

Author:

Kiril Chukanov

Kiril Chukanov

Bulgarian scientist and innovator in the field of quantum energy with Bachelor, Master and PhD degrees. Founder of General Energy International and Chukanov Quantum Energy, LLC. Author of three books and holder of two patents in the field of quantum energy.